Забавно;

Стереотипите към другите

     Определението за стереотип е сравнително ново - датира от 20-те години на ХХ в. То е дефинирано за пръв път от американския журналист Робърт Липман, който в своята книга, озаглавена "Общественото мнение" твърди, че голяма част от представите за света се възприемат от човека на базата на утвърдени клишета. Това, което е особено характерно за стереотипите е, че те са повтарящи се. И някой, отгледан с една торба стереотипи е много вероятно да ги предаде на своите деца. Друго присъщо нещо е, че стереотипите са много устойчиви. От една страна заради своята повтаряемост, от друга заради това, че представляват готов отговор на различни явления, които много често не сме в състояние или нямаме желание да открием сами. На трето място стереотипите поради своята природа се получават като представа от други хора, от медиите, а не чрез личен опит. Освен това те са почти винаги лъжливи в някаква степен относно явлението, до което се отнасят тъй като приписват едни или други черти само на основата на принадлежността към определена група.
     Най- опасни се оказват социалните стереотипи, тъй като въз основа на тях се формират агресивни прояви към определена етническа или религиозна група. Дори когато хората се убеждават, че стереотипът не съотвества на действителността, те не са готови да се откажат от него, а предпочитат да твърдят, че изключенията потвърждават правилото.
     Поради своята устойчивост стереотипите са удобно средство за пропаганда на определени политически и идеологически идеи. Това се наблюдава още от дълбока древност когато войските на една армия биват мотивирани да се преборят с врага, демонизиран и оределян като заслужаващ най-бърза и жестока смърт. В съвременната история военната пропаганда достига своя връх през 20-40 те г. на ХХ век, в резултат на която са избити милиони евреи. През 1924 г. Юлиус Щрайхер казва:  "Моля ви, по-специално тези, които носят кръста по нашата земя, отнасяйте се по-сериозно, когато ви говоря за врага на немския народ, а именно, евреина. Не от безотговорност или за удоволствие се боря срещу еврейския враг, а защото знам, че всички нещастия на немския народ са причинени единствено от евреи. Ще ви питам още веднъж, кой е на кладата днес? Евреинът търси господство не само над немския народ, но над всички народи. ".... През 1941 г. прокламацията на Адолф Хитлер пред германския народ носи заглавието "Кръстоносен поход за спасяване на Европа", имайки предвид спасяването на Европа от СССР. Резултатите от ВСВ измерени в човешки животи са ужасяващи...
     Жертва на стереотип може да стане всеки човек в зависимост от своя пол, етнически произход, религия или социално положение - виж тук. Ние българите като емигранти в Западна Европа също попадаме в стереотипна група - тази на бившия “голям приятел на Съюза", която започва да битува не само на Запад, но и в централна Европа и вървяща паралелно с “българската връзка" и “българския чадър”, идентичен със задкулисните дейности на КГБ на Запад. Специално френските медии, а и някои криминални романи успешно пресъздават българската атмосфера в София и по Черноморието като фон, на който се разиграват нечисти дела. Образът на българина остава по-скоро в сянка, за да се идентифицира със стереотипа на опасния криминален тип, зад когото стои застрашителната и могъща власт. Към това се прибавя и "опита" на някои държави с просяците и джебчиите от България или проституиращите момичета пак от Източна Европа. Но вие идентифицирате ли се с някоя от тези представи?
       В книгата си «Джихад срещу Мак Света» (Jihad vs. McWorld) Бенджамин Барбер, смята, че днешната вълна на международния тероризъм до голяма степен има за основа стереотипите. Ислямският свят възприема Запада като свят на материализма, потребителството и нарцисизма, безнравствеността и пр. Но питам се нима обратното не е вярно и то в по-голяма степен? Нима Западът не възриема Близкия Изток като място на изостанали цивилизационно, мързеливи и жестоки хора, които трябва насила да бъдат модернизирани и демоктратизирани? Дори в България, страна с много по-малък процент емигранти от Близкия Изток социологическо проучване, проведено през 2008 г.  сочи, че те са най-непредпочитани за съседи и най-често са отъждествявани като терористи, мръсни, , но и богати, в някои отношения са оставяни дори след ромите. Гледната точка на Западната култура към Изтока е Евроцентрична (както отдавна е отбелязал Едуард Саид) и надменна. Повече за изследването виж тук.
      Стереотипизирането има своя опасен заряд, несъмнено. Това е така защото както твърди ученият Ернесто Граси индивидът като ЧАСТ от човешката маса, а не като индидуалност, притежава 4 признака:
1. Анонимност - тя се проявява под влиянието на страстите в тълпата и замяната на индивидуланото поведение с импулсивна реакция.
2. Импулсивно поведение - на мястото на разума застъпват чувствата. Оттам и голямата податливост на големи групи хора откъм внушение.
3. Загуба на интелигентност - тълпата е по-ниско интелектуално от интелектуалността на отделния индивид. Масата е лековерна и се отнася безкритично към всякаква реторика. Това е доказано през човешката история!!!
4. Пренебрегване на личната отговорност - индивидът под въздействие на тълпата би извършил прояви, които в самостоятелна форма никога не би помисли.
     След като се знаят тези 4 основни принципа на поведенческите прояви могат да се изяснят и множество събития от съвремието, свързани с проявите на ислямофобия или пък на радикализъм от страна на мюсюлмани. Например реакцията на мюсюлманите към Датските карикатури на пророка Мохамед са били напълно предвидими ако се базираме на посочените признаци. Следователно е търсен този ефект. И тълпата реагира. По различни причини и подкрепяна от различни партии по страни, всяка от които действаща от личен политически или икономически интерес.
     В редица страни на Запад вече съществуват организации, които имат за цел да променят това виждане за цяла една култура. В САЩ тя носи името Американо-арабски комитет срещу дискриминацията. А в някои страни от Блзикия Изток като Иран или Сирия например се правят компютърни игри, в които се цели да се промени обичайния стереотип в тях, при който арабите и мюсюлманите са „лошите„ и положителните герои от американски или европейски тип да бъдат заменени с арабски или ислямски борци. Някои от сюжетите се базират на истински истории - виж тук. Такава активност е напълно разбираема като се има предивд колко много игри от западни производители са изпълнени с възможности за избиване на терористи, очевидно с близкоизточен произход като Counter strike, Call of duty, Six days in Fallujah, Muslim massacre, Dantes infernoр където арабинът издебва в гръб кръстоносец, за да се затвърди представата за безчестието на мюсюлманите и тяхната подлост. В Medieval II Total war египетските мамелюци са с по-слаби възможности за битка и са демонизирани. Подобни иги са и Stronghold crusder, Crusaders thy kingdom come и други.
      Защо киното и защо холивудското кино - сами разбираме, че щом правим фестивали за източно, балканско и други видове кино по региони то те не са толкова масово гледаеми както американското. Последното няма нужда от фестивали, то присъства навсякъде. Дори да не проявяваме към него конкретен интерес то е почти единственото и основното, което се излъчва по повечето български телевизонни канали и се предлага в кинозалите. Досега една единствена медия и то кабелна беше излъчила ирански филм, "Деца на рая", който е неоценим по своята художествена стойност. И както казва Никита Хрусчов - "Страх ни е от американското кино повече отколкото от американските бомби". Тъй като то има силата да прониква навсякъде от една страна заради неизброимите сюжети, които предлага, от друга поради неоспоримите способности да представя дадена история като неповторима и да прави съпричастни зрителите към съдбата на героите, от трета заради огромните бюджети, с които се прави това кино, а оттам и художествените похвати, с които може да борави. На четвърто място поради една от неговите странични, а може би не? цели за пропагандиране на американската култура, чрез което дори правителствени организации в САЩ успяват да прокарат своите идеи. Разбира се отрицателният ефект не се дължи само на киното, а н цялото медийно отразяване. Защото например по телевизията се излъчват истории на жени, чиито бракове с мюсюлмани са имали нещастието да бъдат неуспешни и като резултат от това са произвели множество проблеми и за двамата съпрузи и децата им. Но питам се може ли да се каже с чисто сърце, че всички бракове на света са успешни независимо между какви хора са сключени? Нима всеки брак не минава през различни трудности и дали ще успеят да го съхранят съпрузите зависи от множество фактори и способността има да правят взаимни компромиси? Защото освен жените, които имат неуспешен брак с мюсюлманин има стотици, които живеят съпружеския си живот напълно нормално. Но тях никой не отчита като статистика, а те са много повече от тези, които не са успели.
      Години по-късно в навечерието на падането на Берлинската стена Дж. Буш Старши потвърждава думите на Хрусчов като казва: "Благодарение на американските хамбургери, кока кола, Малборо и холивудските филми победихме комунизма".

Забулено - къде е скрита истината?

"Забулено", Towelhead, (2007),

Режисьор : Алън Бол

В ролите : Съмър Бишил, Аарон Екхарт, Тони Колет, Мария Бело и др.

Филмът много ме затрудни. От една страна заради сериозните проблеми, които се опитва да разисква, от друга заради несериозния на моменти начин за представяне на тези проблеми. Според критици на филма той е излишно натуралистичен дори до степен пошлост. Още самото заглавие на филма поражда недоразумения. Първоначалното му заглавие е "Нищо не е лично" и с него филмът е представен на кинофестивалът в Торотно, Канада през 2007. Въпреки това след официалната му премиера режисьорът  го замества със сегашното заглавие, което ме навежда на мисълта, че повечето ми предположения за скрита провокация, вложени във филма са верни...Основната цел е главно комерсиална. Но...

2012 - заслужават ли арабите да оцелеят?

                          "2012" (2009)
Жанр : Екшън, Трилър, Фантастика
Режисьор : Роланд Емерих

Актьори : Джон Кюсак, Аманда Пийт, Оливър Плат, Томас МакКарти, Дани Глоувър, Чиуетел Еджиофор, Танди Нютън, Уди Харелсън и др.

2012 на режисьора на „бедствията„ Роналд Емерих е вдъхновен от древно пророчество на маите за края на света, който ще настъпи през 2012 г. Въпреки това в него не става и дума за това пророчество, а са вмъкнати библейски елементи за потопа и спасяването на Ной чрез едно от децата, което успява да оцелее - Ной. Действието започва през 2009 г. когато е направено откритие, че предстоят безпрецедентни слънчеви изригвания, които ще доведат до стопяване на земната кора. Американския президент Томас Уилсън (чернокож) обсъжда със свои колеги на срещата от G8 таен план за построяване на гигантски ковчези в Китай за запазване на човешкия род след катаклизма.

С приближаването на дата от 21 декември 2012 г. започват драстични климатични промени и раздвижване на земната кора. Градове се сриват, други биват потопени в океана. В края на филма потопът свършва и хората в ковчезите оцеляват.
      Прави впечатление, че в два от епизодите на 2012 арабите са засегнати унизително и арогантно: В лондонски петзвезден хотел господин на име Айзъкс информира един арабски емир за предстоящите събития и му предлага да запази места в ковчезите срещу солидната сума от 1 млрд. евро за човек. Емирът отвръща: "Г-н Айзъкс, аз имам голямо семейство, а един милиард долара е немалка сума". Айзъкс отвръща: "Евро, Ваше височество, а не долара." В последствие става ясно, че в ковчезите намират места предимно хората с власт и пари, както може да се очаква, но нито един от тези представители не е изобразен индивидуално да поръчва спасението си? Защо?

Вторият епизод разкрива направената селекция на пътниците в готовите ковчези - там афроамериканецът Хелмсли, смужител в Белия дом, заедно с дъщерята на американския президент, също афроамериканка се допитват до един от организаторите на товаренето на хората на какъв принцип са избрани пътниците. Отговорът е: "Като прозиведение на изкуството. Поръчахме на генетиците да създадат най-успешен генофонд за повторно заселване на планетата". Тогава Хелмсли посочва с пръста си и казва учудено и презрително: "Тези хора са подбрани от генетиците"? В следващият момент в кадър се появява арабски гражданин, следван от трите си забрадени жени, дъщерята на президента на САЩ отговаря: "На мен ми се струва, че са подбрани според чековите си книжки".

     Този епизод показва, че арабинът като представител на своята раса има шанса да оцелее не защото всеки човек от каквато и да е раса и националност има равно право на съществуване с другите раси и етноси, не благодарение на някакъв принос или защото светът има нужда от този етнос в бъдеще, а заради големите суми, които са платени от него. Арабите няма какво да допринесат освен "неконтролируемото си размножаване" и пилеенето на парите си, спечелени не чрез труд, а от „незаслужено” получено природно богатство. Това клише се повтаря в два от предишните филми на Емерих – "След утрешния ден" (The day after tomorrow, 2004) и в "Денят на независимостта" (Independence day, 1996), където арабите не участват в международните усилия за справяне с космическата заплаха. 2012 потвърждава вече изтърканото екранно клише от 50-те г. за богатия, но тъп петролен шейх.
     Шейхът не е единствен, който успява да си купи билет за спасение, защото руският милиардер – дивака Юри Карбов също купува 3 билета - за себе си и двете си деца и отказва да спаси любовницата си, която му изневерява. Както към шейха, така и към Карбов зрителят не изпитва симпатия и съчувствие, но създателите на филма са по-благосклонни към Карбов отколкото към шейха като смегчават гнева на зрителя от алчността на Карбов с неговата саможертва. Той успява в последния момент да спаси децата си преди люкът да се затвори, а самият той потъва в дълбока пропаст.
     Произнасянето на този расистки възглед е вложено от създателите на филма в репликите на чернокожия учен Хелмсли неслучайно. Първо защото зрителите са по-склонни да приемат подобни реплики от чернокож, страдал исторически от расистки прояви, отколкото от един представител на бялата раса. Второ по този начин се избягва възможността за отправяне на обвинение в расизъм и дискриминация към творците на филма.
     В един от кадрите е показан свещения за мюсюлманите град Мекка и молещи се мюсюлмани, но за разлика от християнски символи като статуята на Христос в Рио де Жанейро и такива на други религии ислямските символи не се разрушават след бедствията. В отговор на критиките относно това разминаване режисьорът отговаря: Не съм готов да загубя главата си заради един филм, намеквайки за съдбата на известния с ислямофобските си убеждения холандски режисьор Тео ван Гог, убит през 2004 г. от радикално настроен марокански младеж заради скандалния си късометражен филм „Подчинение”. Тези думи на Емерих могат да бъдат тълкувани като предразполагащи към нова вълна страх и омраза.
     Разбира се 2012 г. принадлежи към филмите, които трябва да бъдат видяни, а не описани, защото предствлява една богата на детайли визуална картина. Това не е чуждо на режисьора, познат на зрителите с филми като След утрешния ден, Годзила, Денят на независимостта.

Сблъсък - мислиш ли, че познаваш себе си?

"Сблъсък", Crash, (2004),

Режисьор : Пол Хагис

В ролите : Уилям Фичнър, Раян Филип, Танди Нютън, Терънс Хоуърд, Сандра Бълок, Дон Чийдъл, Ларънз Тейт, Крис “Лудакрис” Бриджис, Дженифър Еспосито, Брендан Фрейзър и други

Във филма животът в Лос Анджелис изглежда, че тече плавно, но това е илюзия. Под тихата повърхност, в дълбините, се движат течения на потиснат гняв с опустошителни сила. Те имат заряд да се превръщат в разрушителни бури, с катастрофални резултати за всички хора, без изключение. Ако хората не се оттърват от своята арогантност и егоизъм. В Сблъсък Пол Хагис, както Клинт Ийстууд в д Торино и Джоел Шумахер в Пропадане, се превръща в хирург, който дисектира американското общество под микроскоп, за да посочи болните му места, които да бъдат излекувани преди болестта да напредне и лечението да стане безрезултатно. Когато разголва тъмните страни на американския живот, Хагис е безкомпромисен и назовава нещата с истинските им имена. Събитията във филма се развиват около една пътна катастрофа в рамките на не повече от два дни, която сблъсква съдбите на американски граждани с различен етнически произход – черни, бели, азиатци и латиноамериканци. Те отразяват техните взаимоотношения, основаващи се на страха и омразата, презрението и враждебността като резултат от неразбиране, недоверие и невежество на всеки към културата и обичаите на другия. Във филма зрителите виждат как всеки човек, различен по мнение, религия или етнос, цвят на кожата се превръща във враг, събуждащ страх и омраза. Затова всеки се стреми да изгради високи невидими стени, които да го предпазят от другите и по този начин остава без шанс за комуникация с тях.

       Детективът Уолтърс (Дан Чийтъл), участник в катастрофата коментира станалото със своята колежка Рея: „Усещане за близост. Когато вървиш в голям град минаваш покрай хората и се случва да се блъснеш в някого. В Лос Анджелис никой не те докосва. Хората винаги са скрити зад железа и стъкла, така ни липсва чувство за близост, че се сблъскваме един с друг само и само да усетим нещо.”

      Във филма са представени различни образи: (главен прокурор и неговата жена, бели; чернокожи крадци, винаги философстващи на тема расизъм, ирански мюсюлманин, мнителен във всичко и към всички около него; мексикански ключар и малката му дъщеря, криеща се под леглото от страх от изстрели по улицата; телевизионен режисьор и съпругата му афроамериканци, обект на расистка провокация от бял полицейски служител; негов партньор, протвопоставящ се на расистките прояви на колегата си; кореец, занимаващ се с трафик на хора).

     Филмът започва с пътна катастрофа на една от улиците на Лос Анджелис, където две жени, шофьори на сблъскалите се коли започват да се карат, но когато едната (корейка) вижда, че другата е бяла латиноамериканка (Риа, детектив) кавгата се превръща в неконтролируеми расистки псувни. Корейката казва: Вие мексиканците сте глупави, не знаете да карате, ще се обадя на имиграционните. А Риа, подигравайки акцента на корейката, която не може да произнася ‘р’ я имитира как вместо „спряла” казва „спляла” и се обръща към полицая, подготвящ проткол за катастрофата: Полицай, пишете колко съм изумена, че ме блъсна една азиатка.

     Докато се разхождат вечерта в центъра на града градския прокуророр Рик Кабот (Брендън Фрейзър) и съпругата му Джейн (Сандра Бълок) са заплашени с оръжие от двамата чернокожи крадци на коли, които им открадват джипа. Прокурорът се разгневява, че новината за кражбата ще стигне до медиите, ще навреди на авторитета му в обществото и ще повлияе на чернокожите избиратели при предстоящата предизборна кампания. Съпругата му поисква да се сменят ключалките на дома им от страх от кражба и нападение. Към подменящият бравите ключар, мексиканец, тя е настроена подозрително заради вида му, с който прилича на реабилитиран затворник – татуировки по тялото, обръсната глава и се опасява, че той ще даде копие от ключовете на другарите си престъпници. Същевременно Джейн е постоянно раздразнителна към мексиканската си прислужница и недоволна от всички услуги, извършвани от имигранти - от химическото чистене до градинарството. Нейният съпруг обсъжда със своите съветници как да се измъкне от ситуацията с най-малки загуби и получава предложение да отвлече вниманието като награди с медал заслужил пожарникар, спасил лагер от пожар. Съветникът му го информира, че пожарникарят е иракчанин, а прокурорът отговаря: Иракчанин ли? Но изглежда като чернокож , нали? Съветникът му отговаря: „Не, мургав е, иракчанин е и се казва Саддам”. Прокурора крещи шокиран от новинта: "Саддам! Името му е Саддам? Аз ще дам медал на иракчанин с името Саддам? И очакваш да ти повиша заплатата?” (за такъв съвет – б.а.).
     Белият полицай Джон Райън (Мат Дилън) се опитва да осигури медицински грижи за своя баща, но чернокожа служителка в здравното осигуряване отказва да му съдейства заради грубото му отношение. Веднага след като излиза от здравната служба той спира джипа на известен афроамерикански режисьор и съпругата му и излива гнева си към чернокожите като опипва жената по отвратителен начин пред безпомощният й съпруг.

      Иранецът Фархад, собственик на магазин, слабо говорещ английски, заради което има трудности в ежедневното си общуване иска да си купи оръжие, с което да защити семейството и собствеността си. Той живее с жена си и дъщеря си Ширин, патолог. В оръжейния магазин собственикът обяснява за различните видове оръжие и патрони, а Фархад, затруднен от езика говори с дъщеря си на ирански. Това разгневява собственика на магазина, който му казва: "Хей, Осама, планирай джихада си другаде и в друго време”. Неразбирайки какво говори собственика, Фархад отново иска дъщеря му да му преведе разговора и се обръща към продавача на развален английски: "Вие обиждате ли на мене?” "Дали обиждам на теб? Това ли е най-добрият ти английски? – отвръща собственика. Фархад казва: "Да, аз говоря английски. Аз съм американски гражданин и имам права". Тогава собсвеникът извиква охраната, за да изгони Фархад, който крещи: "Ти си голям невежа". Магазинерът казва: „Така ли а? Вие атакувахте моята страна с Боинг 747, взривхте мои приятели, изчезвай от моя магазин”. Дъщерята моли баща си да излезе и взима предложения пистолет и патрони. Фархад извиква мексиканеца, поправил вратите на главния прокурор, да му смени патрона на развалената брава на магазина. След монтирането на патрона ключарят препоръчва да се смени цялата врата. Фархад , койото подозира, че ключарят иска да го измами, отказва да му плати докато не поправи вратата, а ключарят напуска разгневен без да получи парите си.На сутринта Фрхад намира магазина разбит и ограбен, с надрскани лозунги срещу арабите.Това, че крадците го мислят за арабин го вбесява. Положението става по-критично когато застрахователната компания отказва да изплати компенсация за кражбата поради небрежност от страна на Фархад относно смяната на вратата. Фархад хвърля отговорността върху ключаря и решава да му отмъсти, взима пистолета и се насочва към дома му. Когато ключарят се прибира, иранецът се приближава и насочва пистолета, а в този момент дъщерята на Даниел се затичва да го посрещне и е простреляна в гърдите. Бащата крещи, а Фархад стои шокиран от това, което е направил. Но момичето отворя очи, без никакви следи от кръв защото дъщерята на Фархад, която знае, че баща й не може да използва оръжие, купува халосни патрони. Фархад се връща в магазина си и не вярва на това, което му се е случило и казва на дъщеря си – „Днес ангелите ме пазиха”.

     Това пътно транспортно произшествие в Лос Анджелис представя града като минимодел на Америка - изглежда на пръв поглед, че инцидентът е обичаен, какъвто можете да видите всеки ден, но всъщност той е различен, хвърляки светлина върху отношенията на въвлечените в него и в това, че разрушава митовете за разбирателство и приемането на другия, различния. Той е необичаен в разкриването на маската на фалшивата толереантност, която украсява лицата на хората и която пада при първото изпитание. На фона на сблъсъка се вижда как героите приемат проявите на расизъм като нещо нормално без да си задават въпроса за справедливостта на своите постъпки. Зрителите наблюдават как един човек може да бъде расист без да осъзнава това и как расизма ражда расизъм и насилието ражда по-голямо насилие. Като например Детектив Рея, която проявява расизъм към корейката като резултат от упражнявания върху нея расизъм от страна на колегата й Уолтърс. И върху него бива оказван расизъм от страна на помощник градския прокурор. Чернокожата служителка на здравните служби, разгневена от расистките намеци на белия полицай Райън не се притеснява да се отнесе по подобен начин към азиатско момче, което блъска нейната кола в края на филма („Ти не си американец, дори не говориш английски”). Фархад, подложен на расизъм заради това, че е мюсюлманин, се чувства унизен, че го смятат за арабин. Филмът показва как гневът, стаен вътре в обществото представлява бомба със закъснител, способна да избухне навсякъде, за да роди още по-разрушителен гняв. Джейн казва на мъжа си, градския прокурор: "Много съм ядосана. Всяка сутрин така се събуждам и през цялото време аз съм ядосана, а дори незнам защо. В сбъсъка никой не може да твърди, че е защитен от болестите нетърпимост и предразсъдъци. А за собственика на оръжейния магазин Фархад и всички идващи от Изток са фотокопия на Осама бен Ладен и поддръжници на тероризма. За градския прокурор всеки, който не е бял е черен, а иракския пожарникар, спасил човешки животи не заслужава признание само и само защото се казва Саддам, а Саддам Хюсейн олицетворява голямото зло и всеки, който носи това име проклет и виновен по рождение също каквато е съдбата на всеки с името Осама след 11 ти септември (като в американския филм Къде по света е Осама бен Ладен).
     Режисьорът Хагис казва: „Едва след 11 септември разбрах как да напиша този сценарий, защото филмът не е за расите и класите, а за страха от непознатото. Той е за нетолерантността и състраданието, за това как мразим да ни съдят, но не виждаме никакво противоречие в това да съдим другите”. Филмът завършва както започва – с едно пътнотранспортно произшествие, за да се повтори старата история отново. Но ако историята се повтаря - както Маркс казва – то първя път ще бъде трагедия, а втория комедия, защото хората, които са изложени на същите събития са глупави и не разбират или не искат да се поучат от събитията. Хагис дава възможност на героите на втори шанс, а дали в действителността всеки от нас има втори шанс? И трябва ли всеки човек да се сблъска с друг, за да се вгледа в и огледа около себе си и да се осъзнае? Поетът Робърт Бърнс казва: "Харесва ли ти или ние всички живеем на тази планета и няма къде другаде да отидем."
     Горещо ви препоръчвам този филм.:-)) Един от малкото, който не поставя етикети.

Митове за Близкия Изток

Съществуват и множество митове за арабския и ислямския свят. Започнат ли разговори на теми като Близък Изток и ислям често се проявява завидна некомпетентност. Тя се простира дори и до медиите, където често биват смесвани различни понятия, различни географски области, различни течения. Някои от най-разпространените митове са:

Близкият изток е синоним на арабския свят

Съвсем не. Афганистан, Иран, Израел и Турция са четири от страните в Близкия Изток, в които с изключение на палестинските араби в Израел, по-голямата част от населението не са араби.  Етнически Иран се състои в по-голямата си част от перси и кюрди. Населението на Афганистан са пущуни, таджики, узбекски и туркмени. Една четвърт от населението на Израел е арабско, а останалата част са евреи, макар и от различен произход. Населението на Турция се състои от турци и кюрди. Големи части от населението в арабските страни като Бахрейн, Обединените арабски емирства, Кувейт и Саудитска Арабия не са араби и се състоят най-вече от азиатски работници. не вярвате ли? Преди няма и три седмици във вечерната новинарска емися на Нова телевизия, медия с национален обхват, Афганистан беше наречен Арабска държава!
 
Всички араби са мюсюлмани

Не съвсем. Въпреки, че е точно да се каже, че всички арабски народи са, с изключение на Ливан, предимно мюсюлмани, трябва да се има предвид, че l Египет, който се състои е 80 милиона души има 9 милиона коптски християни. В Ливан населението е предимно мюсюлманско, но има и процент християнски деноминации  - маронити, гръцки православни, католици и протестанти, чийто брой варира между 25 до 30% от населението. Така е и в Сирия, където прозентът християни е между 11-12. Страните производителки на петрол са внесли огромен брой работници от Азия. Мнозина, като работници от Индонезия и Пакистан, са мюсюлмани.  Много от тях не са.
 
 Всички мюсюлмани са араби

Не е така. Това е може би най-голямата изненада за западняците, че по-голямата част от мюсюлманите не живеят в арабските страни. Въз основа на проучване на ЦРУ, 2007 най-многобройното население в мюсюлманските страни е както следва: Индонезия (202 млн. мюсюлмани), Пакистан (160 млн.), Индия (151 млн.), Бангладеш (125 млн.), Египет (72 милиона), Турция (71 млн.), Нигерия (68 милиона), Иран (64 милиона). Тези страни имат общ брой мюсюлманското население от 841 милиона, което превишава с почти коефициент три 330-те милиона мюсюлмани араби в 22-те страни от Арабската лига (приемаме, че палестинците също влизат в бройката).
 
Всички страни в Близкия изток са богати на  петрол

Не е вярно. Арабската лига включва 22 страни (включително и Палестинската автономия). В Близкия изток страните са повече от 30. От тях само една шепа - Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт, Обединените арабски емирства, Иран, Либия, и в по-малка степен Оман - са основни производители на петрол. Някои други арабски страни и такива от Близкия изток има залежи на газ, но не в достатъчни количества, за да разчитат техните икономики основно на него.

Всички араби живеят в пустинята и яздят камили.
Истината е, че още от древността, та до османското владичество много от страните в Близкия изток са имали градове и села, в които е живяло населението. Само за справка Дамаск, столицата на Сирия, е най-старият все още обитаван град в света. Бедуинитие, традиционните номади, живеещи в шатри и отглеждащи камили са много по-малката част от населението в много близкоизточни страни. Камилите съвсем не са основно превозно средство навсякъде. Ще се изненадате ли ако ви кажа, че много араби никога не са се качвали на камила? Дори магаретата като превозно средство са рядко използвани в Сирия например, където има много развито земеделие, но земеделската продукция се обработва с трактори и се превозва с камионетки.

Днес съществува един арабски език
Официално да. Всъщност човек, учил книжовен арабски може да бъде разбран навсякъде в арабските страни, но дали той ще разбере конкретния диалект? Мисълта ми е, че често пъти за да бъде опознато дадено явление или традиция в конкретна арабска страна е нужно да се познава и самия диалект, за да не се изпада в недоразумения и невярна информация.
Днес с арабски букви пишат още и: иранците, афганистанците, пакистанците и азербайджанците без езикът, който ползват да е арабския.

Има и други трактовки за митовете относно Близкия изток, направени са няколко изследвания по въпроса, но смятам, че тези са най-фрапиращите и най-неверните.

Имигранти - имат ли място някои от тях на Запад?

                         "Имигранти", (Crrossing over) , 2009

Режисьор : Уейн Креймър

Сценарист : Уейн Креймър

В ролите : Харисън Форд, Рей Лиота, Лизи Каплан, Джим Стърджис, Ашли Джъд, Клиф Къртис и др.

Един филм, който поради своята многопластовост е доста труден за коментиране. Далеч съм от мисълта, че не разглежда важни за американското /и не само/общество проблеми. Тук визирам конкретно адаптацията и проблемите на мюсюлманските имигранти и отразяването им във филма.
      На моменти зрителят остава с впечатлението, че целия свят настоява да живее в САЩ и всеки дава мило и драго (живот, чест, секс, семейство), за да заживее в страната на неограничените възможности.
     Америка е представена във филма като символ на земния рай. Стотици, дори хиляди хора се редят на опашка пред вратите на американските посолствата като че ли стоя на входа на Града на мечтите, очаквайки разрешение да влязат. А който не може да влезе законно, то не му трябва нещо друго освен да отиде на мексиканската граница и да се свърже с някой от десетките трафиканти на хора, готови да преведат имигрантите (авантюристи) в земята на мечтите за големи суми. За да си осигурят „билет” за такова преминаване имигрантите се принуждават да продадат имотите си. Част от имигрантите умират на границата при гранични сблъсъци с полицията или биват измамени от трафикантите. А други не успяват да видят от Америка нищо друго освен затворите на Имиграционите служби, където престояват временно докато бъдат депортирани, като в първата сцена на филма. Късметлиите намират долнопробна работа на черно в различни сфери, които не изискват високи умения и компетенции като в секторите на строителството, хотели и ресторанти, почистване, озеленяване, домашните услуги. Те работят в неблагоприятни условия и далеч от света на мечтите и биват унизени и дискриминирани.

    Не само мексиканците преследват «американската мечта», но с тях и милионите бедни от Азия и Африка, които са готови да платят всякаква цена, в замяна на несигурни надежди за по-добро бъдеще за тях и техните семейства. Тази цена понякога е нищо друго освен смъртоносен изстрел при преминаване на границата, както е случаят с героиня в последната сцена. Те не настояват за социални или здравни осигуровки, защото при протест от тяхна страна е достатъчно едно телефонно обаждане до Имиграционните служби. Филмът "Crossing Over" представя своите образци от емигранти – легални и нелегални, търсачи на американската мечта: Западняци - Kосев, британски евреин и Клер, неуспяла австралийска актриса, Източни – Ким, корейски младеж и Таслима, ученичка от Бангладеш. Вярно е, че Косев и Клер правят всичко възможно, за да останат в САЩ: Косев моли директорката на едно еврейско училище да му издаде фалшив документ, че работи в училището, за да го представи пред Имиграционните власти, а Клер излъгва властите, че е подала искане за удължаване на туристическата виза и бива депортирана в края филма поради юридически причини. Но тези действия влизат в рамките на познатите на властите нарушения, които не представляват заплаха за националната сигурност на страната в сравнение с действията на имигранти от мюсюлманския свят. Създателите на филма лансират идеята за културната несъвместимост в американското общество в духа на прочутата след атаките на 11 септември теория на Самюел Хънтингтън за Сблъсъка на цивилизациите. Според  създателите на филма мюсюлманите независимо дали са с американско гражданство или все още не, консервативни или либерални, са изправени пред културни бариери, които им пречат да се интегрират като: ценностна система, обичаи и начин на живот, религия и идентичност. Тези бариери стават по-твърди и непреодолими след 11 септември. Пред Косев и Клер не стоят такива бариери, а Таслима за разлика от Клер бива депортирана не заради незаконно пребиваване, а поради културни и религиозни причини, свързани с войната срещу тероризма.
     В първите месеци на трагедията септемврийските събития бяха медийно отразени не като отчаян акт на шепа екстремисти срещу целия свят, защото жертвите са били от всички етноси и религии, включително и мюсюлмани, а като проява на сбълъска на цивилизации, воден от исляма като религия срещу западната цивилизация. Тези събития имаха и все още имат катастрофални последици върху мюсюлманите, живеещите на Запад. Много забулени като Таслима мюсюлманки стават обект на тормоз на религиозна основа не само в училище, но и на работните си места, на улицата. За антимюсюлмански настроените американци хижабът е крещящ символ на една чужда и неинтегрирана култура, смятана за настроена враждебно към модерността и западните цености. Ако това се съчетае с различната позиция на героинята относно атаките от 11 септември разривът става още по-дълбок. Пред своите колеги 15 годишната ученичка от Бангладеш Таслима провокиращо и емоционално изразява позицията си: ‘Ние трябва да разберем мотивите на терористите, които са извършили атентатите на 11 септември”. Това което казва Таслима не се различава от позицията на много мюсюлмани по света, у които е натрупан много гняв и негодувание от политиката на САЩ в ислямския свят, особено по отношение на Палестина и Ирак. Разгневените възгласи на хората от този регион като че ли не стигат до вземащите решения в администрацията на САЩ, но терористите според Таслима и други мюсюлмани успяват да бъдат чути, макар и по неприемлив и неоправдан начин. Тя разбира действията на терористите, но не ги оправдава. Неината различна от на останалите позиция я превръща в предателка в очите на нейните съученици. Но не само съучениците й не са готови да приемат различното мнение – и властите смятат този възглед за провокиращ и неприемлив, оправдана причина за депортиране.

     Вместо да бъде изслушана от учителски или директорски съвет Таслима бива разпитвана от агенти на ФБР точно както китайците биват разпитвани по обвинение в прокомунистически симпатии през макартическия период. Агентът Ведкар (очевидно с близкоизточен произход) не води преговори или дискутира, а напротив, напада и изобличава думите на Таслима, тласкайки насилствено разговора към потвърждаване на протерористичните симпатии на Таслима. Въпреки, че момичето обяснява, че не оправдава извършеното и че домашната й работа е на тема противопоставяне на религията на самоубийството, Ведкар втвърдява позицията си и настоява пред адвоката на Таслима, че малката представлява заплаха за националната сигурност и ще бъде депортирана.

     Режисьорът претендира за балансирано и безстрастно представяне на различните аспекти и гледни точки на имиграционния проблем. А това не само е политически аморално, но и художествено неубедително. В тази връзка Манола Дарджис, критик от Ню Йорк Таймс казва: ‘Когато става въпрос за политиката на големия екран, американските кинотворци попадат в един от двата лагера – сериозно поучителен или грубо експлоататорски. А Имигранти попада във втората група.’
     Креймър не дава ясно обяснение защо Таслима заема подобна остра позиция и каква е нейната предистория? Дали тя наистина представлява национална заплаха и заслужено е депотирана или просто е една разгневена мюсюлманска тинейджърка, изразяваща на глас своята потиснатост и неразбиране. И дали ФБР и службите за сигурност експлоатират страха на американските граждани след 11 септември и затова злоупотребяват с властта, която им е дадена или стриктното им изпълнение е резултат от всеобща паника? Разбираемо е, че Креймър засяга много чуствителна тема за американските зрители след 11 септември, но той се опитва да задоволи различните пристрастия на зрителите. Имайки предвид негативните настроения срещу мюсюлманите и хистеричния страх, който обсебва обществото и двусмисленото представяне на Таслима, повечето зрители, особено в САЩ вероятно виждат в нея потенциален терорист. За такива зрители нейното екстрадиране е основателно, а стриктната реакция на службите е адекватна и желана защото в подобни обстоятелства сигурността е приоритет за сметка на гражданските свободи. По-малко са зрителите, чувствителни относно човешките права, които виждат, че казаното от Таслима е право на свободното изразяване на мнение, гарантирано от конституцията и то не я превръща непременно в заподозряна. Според тях това показва разпространението на предразсъдъците и стереотипите и злоупотребата на службите за сигурност, които гледат на мюсюлманите единствено през призмата на сигурността. Ведкар е на мнение, че самият факт, че Таслима е религиозна мюсюлманка и носи хиджаб, означава че има по-голяма готовност да възприеме екстремистки идеи и по този начин представлява заплаха за националната сигурност. Също така това е индикатор за спада в нивото на свободите след 11 септември, а тъкмо това заедно с всяването на страх са целили атентаторите. Но позицията на такива зрители е слаба, а техните гласове са приглушени.

     За разлика от религиозната и консервативна Таслима, Захра живее живота си фриволно въпреки единствената истинска американка защото е родена в Америка и нищо не я свързвало с Иран. Тя намеква, че баща й е лицемер и че не е дошъл в Америка защото се възхищава от живот в САЩ, а от страх да не бъде задържан след лъжлив слух, че е антихомейни настроен. И въпреки дългогодишния живот на семейството й в Америка, бащата носи в себе си патриархалното мислене и чувството за семейна чест относно сексуалната свобода на жените в семейството. Под натиска на баща си малкият брат на Хамид Фарид проследява сестра си в един мотел и я убива с нейния любовник след като ги вижда да правят секс „като животни”. Това семейство, което на пръв поглед прилича на напълно интегрирано в обществото като начин на живот и мислене е измамно. Според филма, ориенталците поддържащи остарелите си традиции са показани като цивилизационно регресивни и противоречащи на американската ценностна система, издигаща в култ личната свобода. Фарид е арестуван в залата за подаване на клетва при получаване на американско гражданство и това не е случайно защото показва, че не всеки заслужава да бъде американски гражданин и че получаването на американски паспорт не прави един човек американец. Американизмът е дух и мисъл, а не просто паспорт.

     Ким, който се включва в корейска банда за грабежи, мотивиран от представите си, че американците разбират само езика на силата, уважават само този, който носи пистолет в ръката си и те считат корейците за глупави. Но баща му му казва: "Това е вече минало” напомняйки болезнените спомени, които корейците все още имат относно американска намеса в Корейската война през 50-те г. на ХХ век и расистките възгледи на някои американски войници срещу „жълтурите”. При първия грабеж, извършен от Ким и с останалите членове на бандата, завършващ с убийство, Хамид, който е свидетел на престъплението и има възможността да убие и Ким, но решава да помогне този объркан тийнейджър. Въпреки, че нарушава закона като полицай Хамид решава да му даде втори шанс защото разбира, че е подведен от бандата и на другия ден семейството му трябва да бъде натурализирано подобно на бащата на Хамид. Спасявайки го Хамид иска да спести на семейството му срама и тъгата от деянията на сина им защото се оказва безсилен да предотврати срама на собственото си семейство след убийството на сестра му.
     Едно необмислено действие като на Таслима и Ким понякога води до големи последици в живота на един човек. И ако Ким има шанс да бъде спасен от Хамид, Таслима с Ведкар няма такъв. Но защо? Първо воръженият грабеж, в който Ким участва е от толкова познатите престъпления в американското общество, че вече не привлича внимание. Второ той е извършен срещу корейско семейство. Представете си за миг ако грабежът беше насочен срещу американско „бяло” семейство. Дали Ким щеше да се измъкне? И щом става върпос за тероризъм нещата стават сложни, а заподозрените не се толерират. Точно това обяснява постера на филма – пресечени магистрали, оцветени с червено и бяло в знак за тези, които могат да преминат и за тези, на които им е забранено да останат в Америка.
      Вярно е, че не само Таслима е депортирана в края на филма, същото се случва и с Клер (западна бяла християнка), за да не се възприеме от зрителите, че само мюсюлманите биват депортирани. Но също е вярно, че Таслима не печели симпатията на зрителите от началото на филма. Това, което лансира филма за мюсюлманите в САЩ е част от действителността, а не цялата действителност. Уейн Креймър избирателно се концентрира върху определени части от мюсюлманската обществена мозайка. Но между забулената и консервативна Таслима и освободената Захра в действителност има хиляди успели семейно, професионално и социално мюсюлманки в американското общество.
     В този филм като в много други засягащи мюсюлмани, зрителите продължават да ги виждат само чрез теми, свързани с терор, страх, фанатизъм и неинтегриране. Като че ли мюсюлманите нямат право, не могат или не искат да живеят нормален живот както на екрана така и в живота подобно на други членове на американското общество? А може би зрителите не приемат или не им позволено да виждат на екрана нормални мюсюлмани, които да харесват?
     След края на филм у зрителите остават неприятни чуства спрямо мюсюлманите, и те стават все по-убедени, че тези хора наистина са чужди на обществото и не могат да се адаптират към ценностите му. А такива като Захра, които искат да живеят по американски са обречени на смърт.
Thorny Path of Immigration, Post-9/11 By MANOHLA DARGIS Published: February 27, 2009/ The New york Times