"Няма добър човек, няма лош човек. Има просто човек...". А.Чехов.
Свързвайки живота си с човек от друга култура ставам свидетел на насаждането на различни стереотипи за исляма, Близкия изток и Северна Африка. Убедена съм, че много други жени, омъжени за мюсюлмани са се сблъсквали понякога с негативизма на роднини, познати и не толкова познати. Някои от коментарите са просто абсурдни. За съжаление повечето хора формират мнението си за исляма въз основа на получената в медиите информация и от филмите. Или от чуто от трети страни. В киното ислямът е отразен едностранчиво. Нямам предвид, че филмите, в които има герой мюсюлманин са слаби или некачествени. Много от тях са с огромен бюджет и интересна драматургия. Но препратките към исляма, мюсюлманите и арабите са много тенденциозни (избирателни) или не почиват на определени факти, а са художествена измислица. Тези филми биват гледани с интерес от западните общества и от българското в частност и голяма част от представеното в тях се приема за чиста монета, а от частния случай се правят обобщения. Нека коментираме някои от тях...

Търсене в този блог

понеделник, 4 януари 2010 г.

Имигранти - имат ли място някои от тях на Запад?

                         "Имигранти", (Crrossing over) , 2009
Режисьор : Уейн Креймър
Сценарист : Уейн Креймър
В ролите : Харисън Форд, Рей Лиота, Лизи Каплан, Джим Стърджис, Ашли Джъд, Клиф Къртис и др.

Един филм, който поради своята многопластовост е доста труден за коментиране. Далеч съм от мисълта, че не разглежда важни за американското /и не само/общество проблеми. Тук визирам конкретно адаптацията и проблемите на мюсюлманските имигранти и отразяването им във филма.
      На моменти зрителят остава с впечатлението, че целия свят настоява да живее в САЩ и всеки дава мило и драго (живот, чест, секс, семейство), за да заживее в страната на неограничените възможности.
     Америка е представена във филма като символ на земния рай. Стотици, дори хиляди хора се редят на опашка пред вратите на американските посолствата като че ли стоя на входа на Града на мечтите, очаквайки разрешение да влязат. А който не може да влезе законно, то не му трябва нещо друго освен да отиде на мексиканската граница и да се свърже с някой от десетките трафиканти на хора, готови да преведат имигрантите (авантюристи) в земята на мечтите за големи суми. За да си осигурят „билет” за такова преминаване имигрантите се принуждават да продадат имотите си. Част от имигрантите умират на границата при гранични сблъсъци с полицията или биват измамени от трафикантите. А други не успяват да видят от Америка нищо друго освен затворите на Имиграционите служби, където престояват временно докато бъдат депортирани, като в първата сцена на филма. Късметлиите намират долнопробна работа на черно в различни сфери, които не изискват високи умения и компетенции като в секторите на строителството, хотели и ресторанти, почистване, озеленяване, домашните услуги. Те работят в неблагоприятни условия и далеч от света на мечтите и биват унизени и дискриминирани.
    Не само мексиканците преследват «американската мечта», но с тях и милионите бедни от Азия и Африка, които са готови да платят всякаква цена, в замяна на несигурни надежди за по-добро бъдеще за тях и техните семейства. Тази цена понякога е нищо друго освен смъртоносен изстрел при преминаване на границата, както е случаят с героиня в последната сцена. Те не настояват за социални или здравни осигуровки, защото при протест от тяхна страна е достатъчно едно телефонно обаждане до Имиграционните служби. Филмът "Crossing Over" представя своите образци от емигранти – легални и нелегални, търсачи на американската мечта: Западняци - Kосев, британски евреин и Клер, неуспяла австралийска актриса, Източни – Ким, корейски младеж и Таслима, ученичка от Бангладеш. Вярно е, че Косев и Клер правят всичко възможно, за да останат в САЩ: Косев моли директорката на едно еврейско училище да му издаде фалшив документ, че работи в училището, за да го представи пред Имиграционните власти, а Клер излъгва властите, че е подала искане за удължаване на туристическата виза и бива депортирана в края филма поради юридически причини. Но тези действия влизат в рамките на познатите на властите нарушения, които не представляват заплаха за националната сигурност на страната в сравнение с действията на имигранти от мюсюлманския свят. Създателите на филма лансират идеята за културната несъвместимост в американското общество в духа на прочутата след атаките на 11 септември теория на Самюел Хънтингтън за Сблъсъка на цивилизациите. Според  създателите на филма мюсюлманите независимо дали са с американско гражданство или все още не, консервативни или либерални, са изправени пред културни бариери, които им пречат да се интегрират като: ценностна система, обичаи и начин на живот, религия и идентичност. Тези бариери стават по-твърди и непреодолими след 11 септември. Пред Косев и Клер не стоят такива бариери, а Таслима за разлика от Клер бива депортирана не заради незаконно пребиваване, а поради културни и религиозни причини, свързани с войната срещу тероризма.
     В първите месеци на трагедията септемврийските събития бяха медийно отразени не като отчаян акт на шепа екстремисти срещу целия свят, защото жертвите са били от всички етноси и религии, включително и мюсюлмани, а като проява на сбълъска на цивилизации, воден от исляма като религия срещу западната цивилизация. Тези събития имаха и все още имат катастрофални последици върху мюсюлманите, живеещите на Запад. Много забулени като Таслима мюсюлманки стават обект на тормоз на религиозна основа не само в училище, но и на работните си места, на улицата. За антимюсюлмански настроените американци хижабът е крещящ символ на една чужда и неинтегрирана култура, смятана за настроена враждебно към модерността и западните цености. Ако това се съчетае с различната позиция на героинята относно атаките от 11 септември разривът става още по-дълбок. Пред своите колеги 15 годишната ученичка от Бангладеш Таслима провокиращо и емоционално изразява позицията си: ‘Ние трябва да разберем мотивите на терористите, които са извършили атентатите на 11 септември”. Това което казва Таслима не се различава от позицията на много мюсюлмани по света, у които е натрупан много гняв и негодувание от политиката на САЩ в ислямския свят, особено по отношение на Палестина и Ирак. Разгневените възгласи на хората от този регион като че ли не стигат до вземащите решения в администрацията на САЩ, но терористите според Таслима и други мюсюлмани успяват да бъдат чути, макар и по неприемлив и неоправдан начин. Тя разбира действията на терористите, но не ги оправдава. Неината различна от на останалите позиция я превръща в предателка в очите на нейните съученици. Но не само съучениците й не са готови да приемат различното мнение – и властите смятат този възглед за провокиращ и неприемлив, оправдана причина за депортиране.
     Вместо да бъде изслушана от учителски или директорски съвет Таслима бива разпитвана от агенти на ФБР точно както китайците биват разпитвани по обвинение в прокомунистически симпатии през макартическия период. Агентът Ведкар (очевидно с близкоизточен произход) не води преговори или дискутира, а напротив, напада и изобличава думите на Таслима, тласкайки насилствено разговора към потвърждаване на протерористичните симпатии на Таслима. Въпреки, че момичето обяснява, че не оправдава извършеното и че домашната й работа е на тема противопоставяне на религията на самоубийството, Ведкар втвърдява позицията си и настоява пред адвоката на Таслима, че малката представлява заплаха за националната сигурност и ще бъде депортирана.
     Режисьорът претендира за балансирано и безстрастно представяне на различните аспекти и гледни точки на имиграционния проблем. А това не само е политически аморално, но и художествено неубедително. В тази връзка Манола Дарджис, критик от Ню Йорк Таймс казва: ‘Когато става въпрос за политиката на големия екран, американските кинотворци попадат в един от двата лагера – сериозно поучителен или грубо експлоататорски. А Имигранти попада във втората група.’
     Креймър не дава ясно обяснение защо Таслима заема подобна остра позиция и каква е нейната предистория? Дали тя наистина представлява национална заплаха и заслужено е депотирана или просто е една разгневена мюсюлманска тинейджърка, изразяваща на глас своята потиснатост и неразбиране. И дали ФБР и службите за сигурност експлоатират страха на американските граждани след 11 септември и затова злоупотребяват с властта, която им е дадена или стриктното им изпълнение е резултат от всеобща паника? Разбираемо е, че Креймър засяга много чуствителна тема за американските зрители след 11 септември, но той се опитва да задоволи различните пристрастия на зрителите. Имайки предвид негативните настроения срещу мюсюлманите и хистеричния страх, който обсебва обществото и двусмисленото представяне на Таслима, повечето зрители, особено в САЩ вероятно виждат в нея потенциален терорист. За такива зрители нейното екстрадиране е основателно, а стриктната реакция на службите е адекватна и желана защото в подобни обстоятелства сигурността е приоритет за сметка на гражданските свободи. По-малко са зрителите, чувствителни относно човешките права, които виждат, че казаното от Таслима е право на свободното изразяване на мнение, гарантирано от конституцията и то не я превръща непременно в заподозряна. Според тях това показва разпространението на предразсъдъците и стереотипите и злоупотребата на службите за сигурност, които гледат на мюсюлманите единствено през призмата на сигурността. Ведкар е на мнение, че самият факт, че Таслима е религиозна мюсюлманка и носи хиджаб, означава че има по-голяма готовност да възприеме екстремистки идеи и по този начин представлява заплаха за националната сигурност. Също така това е индикатор за спада в нивото на свободите след 11 септември, а тъкмо това заедно с всяването на страх са целили атентаторите. Но позицията на такива зрители е слаба, а техните гласове са приглушени.
     За разлика от религиозната и консервативна Таслима, Захра живее живота си фриволно въпреки единствената истинска американка защото е родена в Америка и нищо не я свързвало с Иран. Тя намеква, че баща й е лицемер и че не е дошъл в Америка защото се възхищава от живот в САЩ, а от страх да не бъде задържан след лъжлив слух, че е антихомейни настроен. И въпреки дългогодишния живот на семейството й в Америка, бащата носи в себе си патриархалното мислене и чувството за семейна чест относно сексуалната свобода на жените в семейството. Под натиска на баща си малкият брат на Хамид Фарид проследява сестра си в един мотел и я убива с нейния любовник след като ги вижда да правят секс „като животни”. Това семейство, което на пръв поглед прилича на напълно интегрирано в обществото като начин на живот и мислене е измамно. Според филма, ориенталците поддържащи остарелите си традиции са показани като цивилизационно регресивни и противоречащи на американската ценностна система, издигаща в култ личната свобода. Фарид е арестуван в залата за подаване на клетва при получаване на американско гражданство и това не е случайно защото показва, че не всеки заслужава да бъде американски гражданин и че получаването на американски паспорт не прави един човек американец. Американизмът е дух и мисъл, а не просто паспорт.
     Ким, който се включва в корейска банда за грабежи, мотивиран от представите си, че американците разбират само езика на силата, уважават само този, който носи пистолет в ръката си и те считат корейците за глупави. Но баща му му казва: "Това е вече минало” напомняйки болезнените спомени, които корейците все още имат относно американска намеса в Корейската война през 50-те г. на ХХ век и расистките възгледи на някои американски войници срещу „жълтурите”. При първия грабеж, извършен от Ким и с останалите членове на бандата, завършващ с убийство, Хамид, който е свидетел на престъплението и има възможността да убие и Ким, но решава да помогне този объркан тийнейджър. Въпреки, че нарушава закона като полицай Хамид решава да му даде втори шанс защото разбира, че е подведен от бандата и на другия ден семейството му трябва да бъде натурализирано подобно на бащата на Хамид. Спасявайки го Хамид иска да спести на семейството му срама и тъгата от деянията на сина им защото се оказва безсилен да предотврати срама на собственото си семейство след убийството на сестра му.
     Едно необмислено действие като на Таслима и Ким понякога води до големи последици в живота на един човек. И ако Ким има шанс да бъде спасен от Хамид, Таслима с Ведкар няма такъв. Но защо? Първо воръженият грабеж, в който Ким участва е от толкова познатите престъпления в американското общество, че вече не привлича внимание. Второ той е извършен срещу корейско семейство. Представете си за миг ако грабежът беше насочен срещу американско „бяло” семейство. Дали Ким щеше да се измъкне? И щом става върпос за тероризъм нещата стават сложни, а заподозрените не се толерират. Точно това обяснява постера на филма – пресечени магистрали, оцветени с червено и бяло в знак за тези, които могат да преминат и за тези, на които им е забранено да останат в Америка.
      Вярно е, че не само Таслима е депортирана в края на филма, същото се случва и с Клер (западна бяла християнка), за да не се възприеме от зрителите, че само мюсюлманите биват депортирани. Но също е вярно, че Таслима не печели симпатията на зрителите от началото на филма. Това, което лансира филма за мюсюлманите в САЩ е част от действителността, а не цялата действителност. Уейн Креймър избирателно се концентрира върху определени части от мюсюлманската обществена мозайка. Но между забулената и консервативна Таслима и освободената Захра в действителност има хиляди успели семейно, професионално и социално мюсюлманки в американското общество.
     В този филм като в много други засягащи мюсюлмани, зрителите продължават да ги виждат само чрез теми, свързани с терор, страх, фанатизъм и неинтегриране. Като че ли мюсюлманите нямат право, не могат или не искат да живеят нормален живот както на екрана така и в живота подобно на други членове на американското общество? А може би зрителите не приемат или не им позволено да виждат на екрана нормални мюсюлмани, които да харесват?
     След края на филм у зрителите остават неприятни чуства спрямо мюсюлманите, и те стават все по-убедени, че тези хора наистина са чужди на обществото и не могат да се адаптират към ценностите му. А такива като Захра, които искат да живеят по американски са обречени на смърт.
Thorny Path of Immigration, Post-9/11 By MANOHLA DARGIS Published: February 27, 2009/ The New york Times

Няма коментари: