Лекция в катедрата по арабистика

На 29 март 2010 г. в катедрата по Арабистика към СУ "Св. Климент Охридски" пред студенти от различни курсове се изнесе лекция на тема:

"100 години стереотипи - от грозния шейх до ислямския терорист"

със следното съдържание:

1. Значението на стереотипа.

2. Лошите на екрана се променят периодчно.

3. Основните стереотипи (за мюсюлманите - б.а).

4. Стереотипите след 11 септември.

5. Има ли надежда за промяна?

Благодарим нa студентите за проявения интерес, както и на преподавателите от катедра Арабистика доц. Галина Евстатиева и г-жа Мая Ценова за любезното съдействие!

Беднякът милионер

Филмът "Беднякът милионер", Slumdog millionare (2008) е познат на повече от половината свят. Първо заради трогателната история, която се разказва в него, а именно за съдбата на двама братя от най-бедняшкия слой в Индия, чиято борба с живота протича в съвсем различни направления - докато единият става престъпник, другият работи като разносвач на чай и решава да участва предаването Стани богат. Второ заради Оскарите, които лентата спечели - за най – добър филм, най – добър режисьор, най – добър адаптиран сценарий, операторско майсторство, монтаж, оригинален саундтрак, тонрежисура.

     Главният герой Джамал е от мюсюлманско малцинство в Индия. Всъщност мюсюлманите в Индия са 3-тата най-многобройна общност в света, тоест 10 % от цялата световна мюсюлманска общност, което спрямо общия брой насаление за Индия все пак е малък мащаб.
     Героят успява да отговори на всички въпроси в играта, но бива заподозрян в мошеничество като  полицията го задържа. Как дете от улицата би могло да знае толкова много? Джамал е едновременно добър и наивен, вярва в любовта и въпреки перипетиите не се отказва от своята любима Латика. За разлика от традиционните индийски филми, в които действието се развива поне 3 часа и присъстват множество танци и песни, тук нещата са по-премерени.

     Джамал е един от малкото положителни мюсюлмански герои, макар във филма почти да не става въпрос за религия освен в началото когато Джамал и брат му са изобразени като гонени от официалната власт в Индия малцинство и в една от сцените, в които се извършва молитва.

      Оказва се обаче, че този положителен образ на мюсюлманин на екрана предизвика някои недоразумения сред определени среди. От една страна се твърди, че режисьорът използва прототипа на героя като анти индуски показвайки зверствата над мюсюлмани, други критици пък смятат, че ако главните герои бяха индуси нямаше да бъде възможно показването на определени сцени, а именно тези свързани с работата на Джамал като разносвач на чай и присмеха от страна на водещия към подобна работа, тъй като това би предизвикало бурни реакции сред бедната индуската общност.
     От друга страна против положителния образ на героя се изказва и  председателят на Европейския еврейски комитет Моше Кантор. За него този филм показва девалвация на ценностите на Холивуд. Кантор твърди, че Холивуд вече не е проеврейски. ""Списъкът на Шиндлер е [популярен филм] в края на миналия век", казва Кантор. "Кое е най-популярното кино днес? "Беднякът милионер", който се занимава с мюсюлмани. Това отразява факта, че ценностите в света са се променили. "
     Въпреки, че мнението на председателя не е задлъжително да е мнението на повечето евреи по света, то е показателно за едно основно нещо - а именно, че Холивуд е проеврейски и произраелски настроен и това се отразява в редица филми, в които главните или второстепенни герои не само са евреи, но и популяризират еврейската култура. Сещам се например за "Запознай се с нашите" и "Запознай ме с вашите". Два прекрасни и много смешни филма, изиграни от невероятни актьори, няма спор. Дали тук  обаче не се крие разковничето защо мюсюлманите толкова често стават жертва на негативизъм в лентите?  Питам се, и не само аз, защо да няма място и за нормални мюсюлмани, нима те не съществуват? Дали само евреите могат да бъдат хуманизирани? Дали Кантор протестира срещу изобразяването на мюсюлмани изобщо? Според някои анализатори не, проблемът е единствено срещу избразяването на мюсюлмани в положителна светлина, а не в амплоа-то им на терористи. "Беднякът милионер" показва, че мюсюлманите са като другите хора. Но може би позитивизирането на мюсюлманите ще доведе до неудобни въроси сред американското общество и то ще ревизира външната политика на правителството си в някои от най-горещите точки в света?

Двеминутки на омразата - 2 част

Мисля, че екранните образи, които се излагат тук сами по себе си не представляват някакво невероятно зло, но когато се съберат подобно на парчета пъзел се получава представата за мащаба на това очерняне, накарало и други хора да го вземат под внимание.

В „Черният жребец”, The Black stalion (1979) се разказва за приятелството между английско дете на име Алек Рамзи и див арабски кон на име Черният. Алек, койтo пътува с баща си на един кораб във водите на Средиземно море, по крайбрежито на Северна Афрка, вижда коня за първи път когато няколко араби се опитват с груба сила да го укротят. Всички те държат коня с по едно въже и го дърпат за да го приберат в конюшната на борда, а собственика го бие с камшик. Накрая успяват да затворят жребеца. На Алек му става мъчно и донася на животното бучки захар. Но собственика на коня (неприятен и груб) го хваща за ухото и го заплашва на арабски да не се приближава, защото сериозно ще пострада. През нощта на кораба избухва пожар и корабът започва да потъва. Настъпват хаос и паника. Бащата на Алек облича сина си със спасителна жилетка и го завежда до борда с уговорката да го изчака докато помогне на другите пътници. Тогава отново се появява арабинът собственик на коня, хваща Алек, изважда нож и разрязва връзката на спасителната жилетка, която взима за себе си. Алек се озовава сам, без жилетка във водата и едва не се удавя докато не се хваща за въжето на вече плуващия до него кон, който го спасява. За разлика от арабите малкият Алек успява постепенно, търпеливо и хуманно да опитоми коня. Не стига, че на арабите не се полага да притежават АРАБСКИТЕ коне, които не знаят как да гледат, ами и те са готови с лека ръка да жертват живота на едно дете, за да запазят своя.

"Инвазия САЩ", Invasion U.S.A. (1985) разказва за един известен и опасен съветски терорист на име Ростов. Той решава да вкара стотици свои международни последователи в САЩ, за да извършват терористични актове. Целта е да се създаде паника и страх у хората и властите в САЩ да се чувстват безпомощни и да обявят извънредно положение. По този начин американците ще изгубят гражданските си свободи, с които се гордеят. Чрез продажбата на наркотици Ростов си осигурява приходи за закупуване на оръжия и в навечерието на Коледа успява да вкара по море на бреговата ивица на Маями стотици терористи. За да всеят страх те започват безразборна стрелба по къщите на обикновени граждани, автобуси, возещи деца, църкви, молове и т.н.

Но бившият агент на ЦРУ (Чък Норис), който познава Ростов от миналото, се връща на работа, за да го ликвидира. Терористите на Ростов са от различни етноси, смятани за врагове на Америка: нацисти, кубинци, китайци, руснаци. За да бъде завършена Оста на злото, там фигурират и арабски терористи. Когато слизат от корабите на брега се чува как говорят на арабски и получават заповедите. Подобна тематика се забелязва и във филма

"Нощни ястреби",  Night hawks (1981) е филм, в който международният терорист Хаймър Уолвраг пътува до САЩ, за да извърши терористичен акт. Уолвраг е завършил в Москва и като Ростов има последователи от целия свят, които обединява омразта към САЩ. Той извършва поръчкови терористични актове за различни международни терористични организации.

Хаймър е спонсориран от арабин на име Хамад и подмомаган от арабска терористка на име Шака Кабура. В Ню Йорк Хаймър взема заложници и иска от властите в замяна да освободят негови другари (борците за свобода). А един от тях се казва Мохамед Яфи. Дори покойната порнозвезда Ан Никол Смит взема участие в разбиването на международни терористи, които заплашват Родината :-О!

В „Небостъргачът”, Skyscraper (1996) Смит изиграва ролята на Кари Уиск, пилот на вертолет за чартърни полети. Мултинационална терористична групировка превзема един небостъргач и взима заложници. Групировката се стреми да придобие електронни части, необходими за изработката на свръхтехнологична оръжейна система, позволяваща на притежателя си да контролира света. Водачът на групировката е с арабско-африкански черти, облечен с фолклорни дрехи, характерни за Северна Африка.

Cloak & Dagger (1984) започва със сцена, в която пред съветското посолство в европейска държава по време на организирано официално тържество охраната наблюдава пристигащите коли на гостите. Един от охранителите чува приглушен шум от самолет. Поглеждайки нагоре той вижда американски парашутист да пада върху него. Парашутистът ликвидира ця;ата охрана и се приближава до входа на посолството където междувременно спира дипломатическа лимузина с иранското знаме, но от нея излиза арабски лидер, облечен в традиционно арабско облекло (Иран не е арабска държава). С лидера слиза една облечена предизвикателно дама, която пътьом поглежда с желание американския войник. Зад лидера върви офицер, носещ куфарче, закрепено за ръката му с белезници. Американският войник атакува офицера и вема куфарчето. Тогава арабският лидер изважда кинжал и се оптива да го прободе, но и той бива победен. Дамата наблюдава случката безразлично с лека усмивка и изнаненадващо изважда от деколктето си един малък пистолет като го насочва срещу войника, но не успява да го убие и той избягва с куфарчето. Зрителят открива, че тази сцена е продукт на въображението на 11 годишният Дейви, който е обсебен от шпионски видео игри, а в частност играта Cloak and dagger. Дейви живее сам с баща си след смъртта на майка си, за която много тъжи. Той прекарва повечето с време пред играта с измисления си герой, американския герой от първата сцена. Детето става свидетел на истинско престъпление когато двама престъпници убиват един учен, койот преди даумре успява да дане на Дейви една видеокасета с военна информация, а двамата престъпници започват да го преследват, за да вземат касетата. Но нито полицията, нито баща му взимат разказа на Дейви и мислят, че това е поредната му фантазия. През целия филм се вижда как той бяга от тях от място на място.
Главният герой е дете и следователно е логично голяма част от зрителите на филма да са юноши. Пътвата сцена кара обаче децата още от малки да възприемат мюсюлманина като враг и чужд. Въпросът е защо едно дете когато реши да измисли враг на първи план излиза точно образът на мюсюлманина? А на престъпниците, които в преследват героя, че и се опитват да го убият, не се споменава националността, етноса или религията.

Във филма "Да живееш и умреш в Лос Анджелис", To Live and Die in L.A. (1985) се разказва за агент в тайната полиция, американеца Ричард Чанс (Уилям Питърсън), който преследва банда за фалшифициране на валута, водена от Ерик Мастърс (Уилям Дефо) и която е отговорна за убийството на неговия партньор малко преди да се пенсионира. За да запознаят зрителите с главния герой и колко той е решителен и дързък създателите на филм започват с една сцена, която няма нищо общо вследствие със събитията от филма. В неа американският президент пристига в ЛА и отсяда в един хотел. Главният герой Чанс е един от охранителите на президента. Той забелязва един подозрителен човекк и го последва между етажите. Качавайки се на покрива агентът вижда ислямски терорист, познат на службите, на име Фалах, опасан с експлозиви, готвещ се да взриви хотела. Чанс го моли да се предаде, но Фалах отказва и се разкрещява: "Аз съм готов да умра .. смърт за Израел и САЩ, и всички врагове на исляма .. Аз съм мъченик, ще взривя себе си и теб и всички врагове на исляма. Аллах Акбар", но партньора на Чанс успява да го хване за краката и да го изхвърли през покрива.

А в лентата "Излъчвани новини", Broadcast news (1987) по новините се отразява как един либийски военен самолет бомардира американска база в Сициля. Но самолетът бива свален от американските военновъздушни сили. Кадафи обявява, че това не е война и че либийският пилот е действал по свое усмотрение. Образът на Кадафи не се появява на екрана, но един водещ пита своя колежка защо на Кадафи му излиза пяна от устата и се държи така неадекватно.

 В "Кладата на суетата", The Bonfire of the Vanities (1990) Шармън Маккой (Том Ханкс) е успял чиновник на Уолстрийт. Той има извънбрачна връзка със скандалната дама Мария Раскин (Мекани Грифит). Докато една вечер той я прибира от летището той подминава отбивката за града и влиза в един изостанал кавртал на Бронкс, обитаван главно от чернокожи. Докато се оптиват да се измъкнат от там Мария блъска с колата едно чернокожо момче и двамат избягват. По-късно Шармън се опитва да я убеди да се обадят в полицията, но тя отказва. Полцията и пресата разкриват, че те са извършителите. Мария отрича, че е шофирала и избягва да се среща с Шарман. Въпреки това се срещат на един концерт, където тя го предупреждава, че мъжът й е в града и го посочва с пръст като казва: „Гледай колко е доволен от себе си, току що сключи нова сделка – ще превозва араби до Мекка.” Но Шарман нервно я прекъсва: „Утре ще ме арестуват”. Но Мария не се интересува от това и продължава: ‘Всички самолети са израелски. Той ще натрупа голямо богатство.” В друг епизод възрастният съпруг разказва на един журналист докато пият бира: „Нещо интересно се случи с мен преди седмици. Моят глупав пилот така кацна, че излезе извън пистата. Аз бях на борда, а полета беше към Мекка. Самолетът беше пълен с араби и животни – кози, овце, кокошки. Никъде не пъруват без тях (има ли смисъл от коментар, как пък го решиха това - б.м.). Наложи се да застелем навсякъде да не насерат всичко. И така самолетът се заби в пясъка и започна да се върти в крък на 360 градуса, така ме беше страх. Поглеждам към пътниците: тихо и спокойно си събраха багажа и животните и гледаха през прозореца в горящото крило, чакайки да се отворят вратите сякаш нищо не се е случило. Смятаха, че е нормално да се забоде крилото в пясъка и да се въртиш в кръг докато самолета спре.. откъде да знаят? Не се бяха качвали на самолет мислеха, че така се спира.”...!?

Във военната комедия „В армията сега”, In the army now (1994) двама смахнати безработни приятели Бонус Конуей и Джак Кауфман решават да се запиштв армията като доброволци. След тренировъчната подготовка те биват спешно извикани да заминат за Африка защото Либия е обявила война на Чад, а либийците както се казва в репортаж от събитието нападат силите на ООН и американската армия се готви да спре офанзивата. Конуей и Кауфман заедно със свои другари се изгубват в либийската пустиня. На прежаднелия Кауфман се привижда мираж, а Конуей го дърпа да стане и му казва: „Стани, иначе арабски принц ще направи твоят задник на пепелник.” Малко по-късно те биват задържани от либисйки войници и откарани във вражеска база. Там един либийски офицер им казва: „Утре ще започне войната, а Либия яе отговори с ракети с химически глави срещу вашите бази.” Либийската база е бомбардирана, а Кауфман и другарите му успяват да избягат се един камион. По пътя горивото им свършва и те срещат либийски бедуини със забулените им жени. Конуей прави пазарлъци и предлага на водача да им даде камиона плюс няколко долара срещу една камила. Бедуинът се съгласява, но поисква още часовника на Кауфман. Либийците във вилма са представени смешни и глупави, а техните войнци наивни и неспособни, воюващи хаотично и без тактика. Не е тайна, че този филм както много други е чиста покана към младежите да се запишат в американската армия, тъй като военният живот се представя като интерсен, весел, мъжкарски и предлагащ перспективи, но всичко това както във филма "Кураж под огъня" или "Редник Джейн" е показано за сметка на мюсюлманите и арабите.

В комедията Казаам, Kazaam (1996) вълшебна лампа се намира от години в стара и изоставена сграда. Тя се счупва в резултат на пропукването на сградата. Тогава джинът, живеещ в нея се премества да живее в касетофон. Макс, 12 годишен ученик, живее с разведената си майка в близост до изоставената сграда. Един път, гонен от група деца, които го тормозят , той влиза в сградата и намира касетофона акто освобождава случайно джинът, който се представя като Казаам и е готов да му изпълни 3 материални желания. Макс не е съгласен майка му да се ожени втрои път и решава с помощта на джина да търси баща си, когото не е виждал от години, Така открива, че баща му работи в музикална агенция, собственост на арабин на име Малек. Малек е представен зъл, алчен, плюскащ гнусно и отвращаващ, а любимият му специалитет са кози очи! Джинът има музикален талант, пее и пише текстове и решава да работи в нощен клуб, също собственост на Малек. Става известен и събира много фенове, а това кара Малек на всяка цена да вземе джина в своята звукозаписна компания. Малек и неговите арабски бодигардове задържат бащата на Макс и го бият жестоко пред сина му защото го обвиняват в кражба на оригиналният запис на един от албумите. И когато арабинът разбира, че Казаам е джин , живее в касетофон и е в услуга на Макс, той убива детето и открадва касетофона, за да стане господар на Казаам и той да му изпълни желанието да притежава всички пари на света. В края на филма Казаам успява да се оттърве от Малек и да възкреси Макс...но арабите си остават долни, алчни, подли същества, които не се спират пред нищо.

Следва...

Двеминутки на омразата

      Двеминутките на омразата са тези, в които през 1984 г., когато се развива действието в едноименната книга на Дж. Оруел, хората в Океания са надъхвани срещу врага си с прожекцията на специални филми, в които се повявят разгневени, крещящи и заплашителни непознати. Враговете. Въображаемите врагове обаче. За което спомага "манипулирането на обещственото мнение, а киното и радиото задълбочиха този процес". В Холивуд двеминутките са доста по-изтънчени, понякога дори не се забелязват на пръв поглед, но оставят трайна следа в общественото съзнание. Защото са константни и циклични.

Във филма "Глава 2", Chapter two (1979) се говори за писателя Георг Шнайдер, който току-що е изгубил съпругата си Барбара след 12 годишен щастлив брак. Чрез своя брат той се запознава с една разведена млада актриса и между двамата започва любовна афера, но спомените за съпругата му го преследват. Връщайки се от Лондон брат му Лео, който го очаква на летището, го пита: "Как е Лондон"? А той отговаря: "Пълен с араби”. Представете си, че беше казал: "Пълен е с черни или евреи.” Или нидийци. "Каква би била реакцията", казва Джак Шахин.

                           В "Бар Св. Елмо", St.Elmo`s Fire (1985) група от приятели (младежи и момичета) току-що са завършили университет. Филмът разказва за тяхната адаптация към живота след университета и техните лични взаимоотношения: любов, изневяра, неориентираност, отговорност. Джулиана (Деми Мур) е момиче от групата, водещо свободен живот, изпълнен с партита и барове. Късно една вечер тя се обажда на своя приятел Алек, за да му каже, че се намира в хотел с едни араби, които цяла вечер я снабдяват с наркотици, от които имат в изобилие. Според нея те са престъпници и организират въоръжна дейност, доколкото тя разбирала арабски. Джулиана моли Алек незабвано да дойде да я спаси от тях. Той идва, чука на вратата и влиза след като един арабин, облечен смешно (с официален костюм, но и с кърпа на главата) му отваря вратата. Апартаментът е много луксозен, а масите са пълни с храни и напитки. Алек хваща Джулиана и просто я отвежда без арабите в стаята да протестират. Те стоят безучастно и гледат телевизия, изглеждайки пасивни и студени. Когато излизат Алек й казва: "Тези не ми изглеждат като престъпници (gangbang). Мисля, че ме накара да дойда само за да ми привлечеш внимането". Тя го моли да остане принея тази вечер, но той отказва. Тогава тя се обажда по телефона и когато Алек я пита на кого се обажда, отговорът е: "На едно горещо еврейско момче", защото не иска да спи сама тази вечер. Щом целта на Джулиана от повикването на Алек в хотела е била да флиртува, тогава каква е разликата с кого е била в апартамента? Антагонизмът е повече от очевиден.

Действието в приключенския филм "Ходещ по огъня", Firewalker (1986) се развива в Централна Америка, където двама приятели, неуспели иманяри Макс Даниган и Лео Портър (Чък Норис и Луи Госет) търсят съкровище от времето на ацтеките. Но филмът започва с кратка сцена в Арабската пустинята, където двамата са преследвани от група араби, гротескно диви, които успяват да ги пленят, но героите успяват да избягат и се заврщат в сраната си.

Лентата "Кървав Спорт", Blood sport (1988) разказва за американския шампион по бойни изкуства Франк Дюкс (Жан-Клод Ван Дам), който пътува до Хонг Конг, за да участва в шампионатът Комите, неофициално световно първенство за древни бойни изкуства безплатно. Един от участниците е арабинът Садек Хюсеин. За да помагат на зрителите да го разпознаят като арабин защото всички състезатели са по шорти, създателите на филма му слагат на главата парцал, смешно подобие на арабска кърпа. Представете си колко окарикатурен изглежда един спортен атлет с мускулите си и кърпа върху главата на ринга. Садек е показан грозен, неприятен и когатп се смее има един златен зъб. В лоби бара на хотела Садек и други двама грозни араби разговаря с една американска журналистка, на която той казва с властен тон: " Ще се качиш горе в моята стая да направиш интервюто", но тя остро отказва и го нарича идиот. Затова, че го обижда той е готов да я удари като вдига ръката си. Тогава се Дюкс се намесва и му хваща ръката с искането да отави момичето намира. Но арабинът я спира и казва настойчиво на Дюкс: ‘Момичето ще дойде с мен." Дюкс обещава да се срещнат по-късно на ринга по мъжки защото ако се бият сега ще бъдат изгонени от състезанието и му предлага да играят една игра, а който спечели ще вземе момичето. В играта Садек трябва да задържи една монета в руката си, а Дюкс трябва да се опита да я вземе преди арабинът да стисне юмрука си. Дюкс успява, а за миг арабинът се усмихва, мислейки че е спечелил. Той изглежда тъп и смешен когато отваря ръката си, а по-късно на ринга двамата се срещат. Според вас, зрителите (а главно младежите и тинейджурите гледат подобни филми) на чия страна ще бъдат? На грозният арабин или на любимият актьор Ван Дам? Дюкс без много усилия и загуба на време успява да го срази, а филмовите творци дори не дават на арабина възможност да защити себе си поне с един удар. Помня, че този филм се излъчваше и у нас, макар и апокрифно, заглавието ми е добре познато. Значи вероятно и аз съм приела този образ така, както са очаквали сценаристите. И ако животът не ми беше дал възможност за по-близък контакт с Изтока щях да си остана с представата от филма.

В продукцията "Версия Пеликан", Pelican Brief (1993) във Вашингтон са убити двама висши съдии. Зад убийството стои влиятелен петролен магнат на име Виктор Матис защото двамата съдии са му попречили да търси находища на пертол на територията на Национален природен резерват. Матис е от приближените на президента и глсвният спонсор за предизборната му кампания. Студенката по право Дарби Шоу (Джулия Робъртс) открива, след убийството на нейният приятел, работил за един от двамата убити съди, че тези убийства са поручани от висши политически фигури и че Белият дом знае за това. Президентът упражнява натиск върху ФБР да спре разследването. Дерби съдействие от журналиста Грей Грантъм (Дензъл Уошингтън) и двамата заедно продължават да разследват случая докато го разкриват пред общественото мнение въпреки заплахите и опитите за покушение. Но каква е връзката с арабите тук? Наемният убиец на двамата съдии е известният терорист, арабинът Камал (във филма не се споменава фамилията му). По принцип той работи с правителството на арабска държава, известна с подкрепата си на терористични действия, също неспомената във филма. Защ трябва непременно наемният убиец да е арабски терорист?

В комедията "Остин Пауърс - шпионинът, който ме.....", Austin Powers: The Spy Who Shagged Me (1999) двубоя продължава д-р Злобил и агентът Остин Паурс. Паурс се опитва да унищожи д-р Злобюл, който притежава ядрени оръжия и иска да завладее света. Д-рът наема много убийци и шпиони (смешни и глуоави) да следят Пауърс, за да го елиминират. Един от тези убийци е арабинът Мустафа (пак с официален костюм, но този път с фес на главата). Мустафа кара зад Остин, но не успява да го убие защото партньорката на остин го застрелва и той пада в една пропаст. Мустафа излиза и пита Остин: "Не ме ли помниш?". - "Не, не те помня, но твоят фес ми е познат". - "Аз съм Мустафа и сега ще те убия", отговаря мюсюлманинът и изважда един кинжал, с който напада Остин. С един смешен карате удар Остин го неутрализира. Момичето насочва пистолет към главата му и той страхливо признава, че д-р Злобюл го е изпратил. Съвсем явен опит за иронизиране, осмиване и презрение на единия герой от другия, способния, честния.

В "Междузвездни войни: Епизод I",  Star Wars: Episode I - The Phantom Menace (1999) също пристъства такава двеминутка. Галактическата Република е възмутена поради високите данъци върху транзитната тъговия, наложени от мощната Търговската Федерация. Федерацията осъществява военна блокада на малката планета Ноба и тайно подготвя войските си за инвазия. Висшият съветник на Галактиката изпраща двама джедаи, отговорни за мира и справедливостта във Феерацията за разрешаване на конфликта. Двамата разкриват, че Федерацията всъщност търси ескалация на конфликта и се подготвя за война. Преди да бъдат арестувана, джедаите успяват да избягат и бързат да информират планетата Ноба за приближаващата заплаха. Но транспортният им джет се поврежда и се налага да кацнат принудително на пустинната планета Татуин, за да ремнтират превозното си средство. Татуин е контролиран от хитяните, които са бандити, но там живеят също и местни племена. Татуин, както казва джедая Куай куай Джин (Лиам Нийсен) не е приятно място и е рай за избягали престъпници. Хората на тази планета са облечени с ориенталски арабски костюми, а архитектурата е примитивна, но с ислямски облик. А подобие на джамия се вижда в няколко кадъра като фон. Населението е алчно и обсебено от комара, а търговията на роби още съществува защото законите на Републиката не важат тук. Чиста аналогия с Близкия Изотк, в който хората са алчни по презумпция и укриват "световноизвестни" терористи (като че ли са холивудски звезди).

"Сто момичета", 100 girls (2000) е посветен на младежките взаимоотношения. В един от кадрите момиче бръсне краката на приятеля си, а той й казва: "Знаеш ли, че арабите също бръснат краката си. Сигурно затова повечето от тях стават терористи"...

В  "Планетата на маймуните", Planet of the Apes (2001) действието се развива през 2029 на борда на американска космическа станция, където учените тренират маймуни за извършване на мисии в космоса под ръководството на капитан Лео Дейвидсън (Марк Olberg). По време на електромагнитна буря една маймуна е изпратена да проучи явлението, но се изгубва и контактът със станцията е прекъснат. Тогава Дейвидсън речава да я потърси в космоса и също попада под влиянието на бърята като губи контакт със станцията и пада аврийно на една планета, приличаща на Земята. Там той открива, че маймуните са превзели планетата, те са господари а хората са роби. Маймуните се отнасят надменно, расистки и жестоко към хората и избягват контактите си с тях. Хората са се изселили към планината защото не могат да се борят срещу маймуните докато не идва Лео да ги поведе към въстание. В една сцена, маймуна, съпругата на представител от елита на маймунското общество се показва в спалнята обечена в ориенталско бели-денс облекло , качва се на леглото и започва да тацува кючек на очарования си възрастен съпруг. Той също е облечен в ориенталски дрехи, а декора и обзавеждането са ориенталски. Може доста да се поспори дали този кадър е просто начин да се изобрази тайнствена сексуалност или е прелюдия към асоциации с характеровите особености на маймуните във филма - зли, опасни, отвъстителни, но и първични като присъщи за един определен етнос, на който подражава маймунската съпруга.

"Зората на мъртвите", Dawn of the dead (2004) разказва за вирус, който се разпространява в града превръща хората в зомбита и канибали, а тази епидемия се разпростира вече и в европейски градове. Филмът започва как медицинската сестра Ана бърза да се прибере в къщи след дълъг работен ден, за да се вди с любимия си съпруг Луис. На другата сутрин Луис се събужда от шум в къщата и когато отваря вратата съседското момиченце го напада и го ухапва по врата. Луис се връща в спалнята, кървейки, а жена му не успява да го спаси. Ана отваря вратата, за да разбере какво се е случило и успява да избяга с колата си от момичето, което се е превърнало в зомби. По улиците на града тя вижда как зомбита нападат незаразените хора и докато се опитвада избяга от един човек тя губи контрол над управлението и се блъска в дърво на пътя като загубва съзнание. Сцената свършва и започват надписите с един кратък кадър (общ далечен план и бърз каданс), предствляващ голяма маса мюсюлмани в джамия, кланящи се по време на молитва. Следва името на продуцентската компания, а буквите се разтичат на екрана като струйки кръв, последвани от снимки на кървясали зомбита, пожари, размирици, убийства по улиците. Надписите свършват с картини от Истанбул където репортер говори пред камерата. Камерата се насочва към съседна сграда, където зомби напада охрана, а уплашени хора бягат в паника. Зомбито представлява леко брадясал мъж с кървясали зъби и близкоизточни черти.

Следва...

Американизацията - по Зияуддин Сардар и Мерил Уин Дейвис

Тъй като всеки човек  по света малко или много е забелязал усилената му американизация е редно да се посочат някои основни методи, с които тя настъпва в ход, както и да се посочат причините, довели до желанието за тази експанзия, политическа и културна. Това прави трудът на Зияуддин Сардар и Мерил Уин Дейвис. Носейки провокативното заглавие "Защо хората мразят Америка" авторите разглеждат модела на възприемането на САЩ от другите нации по света и от самите американци. Не знам колко в България са хората, които биха си купили тази книга. Вероятно купуването й се дължина и на факта до каква степен даден човек се чувства"на прицел" от американската култура. А що се отнася до исляма и Близкия Изток и Северна Африка, то те са на първа фронтова линия.     

     Изследването започва с анализ на войната в Ирак като причина за разширяване на разрива между американци и западноевропейци и още по-негативното отношение към американската външна политика от страна на мюсюлманския свят. Това се докава от получените данни на независимо изследване, проведено от ББС, в което над 60% от допитаните извън територията на САЩ смятат последната за по-голяма заплаха дори от държви, включени в оста на злото.
      Характернто за американската култура е това, че тя е изключително широко ориентирана навън и все пак остава затворен пазар за проникване на чужди култури вътре. Посочени са медийното затъмнение по отношение на войната, както и на проблема с Палестина въпреки наличието на стотици медийни и телевизонни канали: "Едно отворено общество, с най-мощните новинарски медии в света беше лишено от съществени журналистически анализи. Останалият свят също опознава Америка чрез нейните медии, и по-специално чрез Холивуд, чиито творения са моделирани от американското съзнание и мироглед."
     Самите САЩ като обобщено понятие разделят културите в света на два лагера - подобни на нас и несходни, като мислят, че най-добре знаят каква е природата на нечия чужда култура, въпреки че реално оценката е почти винаги частична, силно изкривена и подчинена на собствените й интереси, което е фактор за двойни стандарти. Така например мюсюлманския свят и по-специално талибаните се сравнява с Ку Клукс Клан или дори с нацистите в пост единадесет септемврийската реторика без да се търси причината или да се споменават фактите, довели на власт такива крайни течения. Същевременно Пентагонът участва в заснемането на множество филми на военна тематика чрез поддръжка, оборудване или подпомагане със съвети относно логистиката и разположението на армиите във филма. В този смисъл киното става изразител на ясни политически послания.
     Омразата, на която стават реципиенти американците неизменно прибягва до стереотипи, за да оправдае агресията и да обясни защо избиването на едни хора може да бъде приемливо. Но в изолация омразата дава рецидиви, както твърдят авторите, и единствения начин тя да бъде надрасната е хората да се освободят от осведоменото невежество и лично да се ангажират с опознаването на другите. "Да видим стереотипа, означава да мислим, че сме намерили отговора. Нашият въпрос се нуждае  от отговори, основани на информираността".
Но тук се изправяме пред друг проблем - че американската нация, огромна и също не монолитна е една от малкото, които се опитват непременно да внушат идеята за единство, за обща идентичност. Донякъде немите филми изигравт важна роля в тези опити за самоопределяне тъй като не са свързани непременно с говор. И така опитвайки се да се самоопредели вглеждайки се навътре тя се затваря в себе си, чувства се дотолкова самодостатъчна, че няма нужда от останалия свят и затова не вижда смисъл да си сътрудничи с него. Сферата на сътрудничество се ограничава до прокарването на американски идеи и интереси. Понякога дори антихуманни като финансиране на вътрешния растеж чрез спестяванията на останалия свят, лишаване на стотици милиони хора по света от правото сами да упражнят своите политически права, интерпретиране на либерализацията на пазара като еднопосочен процес - а именно отворен достъп навсякъде по света за американските мултинационални корпорации, налагането на високи мита на вносни стоки, дъмпинг на чуждестранните пазари и, в краен случай на несъгласие с икономическата политика на САЩ - налагане на "санкции" - такива са наложени на над 75 страни.

      Но тези факти за американската външа политика рядко достигат до средния американец. Повечето медии са провинциални, с изключение на няколко национални вестника и новините за света подозрително отсъстват. Освен това плавно, но сигурно глобалната медиийна сила се съсредоточава във все по-малко ръце. Например преди буквално няколко дни Рупърт Мърдок закупи 10% дял от арабския музикален телеизонен канал Ротана.

      Хамбургерът е една интересна интерпретация на всичко американско - отделните му съставки передставляват правителството, историята, властта на корпорациите и т.н. Но консуматорството, което въплъщава хамбургерът се чуства като заплаха от останалия свят и свива културното пространство на другите народи като им вменява усещането, че са непълноценни ако не са като американците. Затова в множество страни отделни гражадни завеждат срещу Макдоналдс и тяхната система на експлоатация на ресруси и хора.

     Американизацията намира почва и чрез задушаването на киноизкуството в редица страни като принуждава актьори като Мел Гибсън, Никол Кидман и др. да успеят единствено и само в Холивуд чрез феноменалните бюджети, които се отделят за киноиндустрия и заради които конкурентноспособността на останалите страни в тази сфера е обречена на провал. За пример са дадени такива и страни като Франция, но авторите питат: "Ако богатите нации и европейските народи се чувстват застршени, какви са пораженията от яростните атаки на амерниканския културен хиперимеприализъм върху културите и народите на развиващите се държави? Простият и наистина плашещ отговор е: неголеми. Водената от Америка глобализация се опитва да замени идентичността на традиционните общества като поглъща, претопява, преиначава всичко и оказва натиск върху хоратада променят начина си на живот и да изоставят всичко, което придава смисъл на живота им, да отхвърлят не само своите ценности, но и идентичността си, взаимоотношенията си, архитектурни традиции, родове, обичаи." Така например много традиционни градове на Изток стават копия на Далас и други американски мегаполиси.

     Проникването на американизацията чрез телевизонни и кино продукции става по добре организирана схема - печалбата от една продукция се възвръща след като се продаде на някоя американска медийна мрежа или канадска такава. След това на по-ниска цена тя се продава в Западна Европа. А в Третия свят се продава като проценто съотношение спрямо доходите на населението. Така стига до всички страни и безпрепяствено премахва от пътя си конкуренцията на местното кинопроизводство. Когато това не може да се случи и някъде се роди добра кинематографска идея, правата за нея се купуват на всяка цена и историята се прекроява по американски. Сред американските зрители шества представата, че без присъствието на поне един американец на екрана, светът е принципно безинтересен.

      Тук е посочена и интересна зависимост между Америка каквато е и противопоставянето й на мюсюлманския свят и исляма. Тъй като идеите, които изграждат мита за Америка произлизат от Европа. А в Европа идеите за света са моделирани от европейския опит в противопоставянето на други хора и в частност на исляма и на леко комплексираното отношение към тогава развитата култура на Изтока, жаждата за нови територии, реториката на папи и крале към мюсюлманите като към последователи на дявола.
В комплект с това обаче има изследвания, според които американската култура е дъблоко повлияна от Конфедерацията на на шестте ирокезки нации, макар признаването на този факт да противоречи на представите на американците като за единствени изразители и създатели на тази система на управление, мит, утвърждаван непрекъснато и от американските уестърни. Последните са особен жанр в киното - те са филмите на неизбежната потребност от насилие, което трябва да запази циилизацията. В него победените остават неоплакани, те не изискват съчувствие понеже като агенти на злото, каквито са по дефиниция, не са толкова стойностни от човешка гледна точка.  А асоциациите, които Третия свят прави със себе си съвсем не са трудни за схващане - той е този, в който живеят жълтите копелета, чалмалиите, камиларите. Но по-често дори няма нужда да се правят асоциации.
      Още по-смущаващото е, че Америка задава дефинициите, определя начина, по който трябва да гледаме на другите, тя е Разказвачът на приказки в света. Ключът към бъдещето е надрасването на омразата и след като Америка е обект и същевременно извор на глобалната омраза, тя трябва да понесе отговорноста да подтикне себе си и другите да я надраснат. "Америка трябва да свали флага..."

Аватар

"Аватар", Avatar (2009) 

Режисьор: Джеймс Камерън 

В ролите : Джовани Рибизи, Сам Уортингтън, Сигорни Уивър, Мишел Родригес, Зоуи Салдана, Стивън Ланг, Лаз Алонцо, Уес Студи, Си Си Ейч Паундър, Джоел Дейвид Мур

Жанр : Екшън, Трилър, Фантастика

Мисля, че е редно да коментираме филма тъй като според мен той косвено засяга и мюсюлманския свят. Вярно е, че всяко художествено произведение може да бъде тълкувано по различни начини в зависимост от интелектуалното ниво и светоусещането на всеки отделен човек. Това е богаството на художествените произведения, но в същото време то крие и опасности защото понякога един не толкова добре запознат човек може или да не види вложения скрито смисъл, или да го интерпретира неправилно.

     Лентата разказва за колонизирането на чужда планета, а едни от главните герои, бивш пехотинец в последствие се влюбва в представителка на чуждата раса и заедно с нея се бори срещу унищожението на тази раса.

     Касовият му успех не подлежи на никакво съмнение. Същевременно той претендира за нова ера в ефектите, използвани на екрана. В последните години обаче има достатъчно филми, в които ефектите са много добри. В този смисъл за мен "Аватар" на моменти приличаше повече на анимация, а бързото движение на нереалните хора предизвикваше займайване. Причините се обясняват с трудностите, които се срещат в комюпътрните изображения на хора и най-вече на лицата им, тъй като придаването на емоции е най-трудната част.
     Това, което прави ценно филма за мен обаче са нестандартните представи на режисьора за един чужд, нереален, несъществуващ свят - начинът, по който този свят функционира чисто физически, видовете, които го населяват, философията на тяхното съществуване. Както и използвания художествен  похват Алегория \конкретизация на идея или мисъл посредством образ, в който е вложен преносен смисъл\ където на`авите, населяващи чужата планета са образ на някои етноси на земята. Тъй като те са трудно разбираеми като култура и бит хората използват съществото Аватар, за да проникнат в техния свят така, както в живота се използват преводачи или запознати с дадена култура експерти. Това се подтвържава от самото заглавие на филма - превъплъщението - на Бог Вишну \или на интернет потребителите\.

     В определени сцени на`авите приличат откровено на индианци по своя толкова близо до природата начин на живот и неразривната си връзка със Земята като например кадрите, в които главният герой обяздва пандорските коне, както и в облеклото или връзката с живите същества. В други обаче съвременното въоръжение, търсенето на много ценен ресурс, необходим за съществуване на "цивилзованите" хора, който принадлежи на едни "диваци" директно препращат към Ирак и иракчаните, които имат петрол, така нужен на развитите държави и техните икономики. Неслучайно и името на новата планета е "Пандора" - кутията, чието отваряне предизвиква множество злини за човечеството. Така войната в Ирак постави на изпитание съвестта на всеки човек на планетата предизвиквайки безкрайна върволица от неясни за никого събития, белязани с кървави атентати, отвличания и показни убийства, болка, ужас и разрушения, колосални средства и въоръжение.  

     Има мнения, че на`авите са всъщност палестинците доколкото те притежават най-ценния и желан от определена група ресурс - земята. Смятам, че поради традиционно добрите отношения между САЩ и Израел и подкрепата, която немалка част от американското общество оказва на втората според мен е пресилено да се мисли, че във филма са визирани палестинците. Въпреки, че тяхната кауза е най-несправедливо отразяваната. И именно заради това! Почти няма филм, който да покаже палестинеца като човек и като такъв, който има право над земята си. По-скоро случайно ли думата на`ави има еквивалент в друг език?

     Киното често става изразител на определени проблеми, които касаят обществото в даден момент. И ако той е американски филм логично е проблемите, които третира да са тези, които все още притесняват американците. В момента войните на САЩ в Ирак и Афганистан, места, в които те имат реално присъствие, са едни от основните затруднения на военното командване, но и интересуващи гражданите.

     Филмът среща и много критики като бива обявяван за повърхностен, насаждащ омраза, базиращ се на изтъркани сюжети, това са други  гледни точки. И така - в него всеки вижда това, което иска. Затова ако мнението ми не съвпада напълно с вашето приемето го като слабост, породена от прекалената мнителност към американското кино.

Плачът на слънцето

"Плачът на слънцето", Tears of the Sun (2003)

Режисьор: Антъни Фукуа

Жанр: Ешън, трилър, драма

В ролите: Брус Уилис, Моника Белучи, Кол Хаузер, Пол Франсис, Акуса Бусия и др.

Филмът започва с един телевизионен репортаж, който показва улични сблъсъци и показни убийства, а зад кадър се чува коментар за: "...ескалацията на напрежението в Нигерия в продължение на месеци” и кулминацията му с извършеният от ген. Мустава Якубу кървав преврат срещу легитимното демократично правителството на президента Самюъл Aзука. В тази страна, чието население надхвърля 120 милионадуши от 250 етнически групи, етническите противоречия имат дълга история. Според репортажа племето Фулани, мюсюлмани, живеещи на север воюват с християнското племе Ибо на юг. Бунтовниците от племето Фулани проявяват изблици на насилие из цялата територия на Нигерия и хиляди загиват в боевете или биват екзекутирани. Изправените пред геноцид хора от племето Ибо напускат домовете си и търсят убежище навсякъде, където могат да го намерят.
     Репортажът завършва с данни, че ген. Мустафа вече контролира голяма част от страната и американската армия евакуира работещите в американското посолство в столицата.
     На борда на американския самолетоносач Хари Труман, намиращ се пред бреговете на Западна Африка, лейт. Уолтърс (Брус Уилис) получава задача заедно с ръководена от него фрупа морски пехотинци да спаси Лена Кендрикс (Моника Белучи) – американски лекар от италиански произход, работеща за Червения кръст в малка мисионерска болница. Животът й е застрашен от мюсюлманските милиции. От пехотинците и Уолтърс се възлага и спасяването на живота свещеник и две монахини, работещи в същата болница. Пристигайки в болницата Уолтърс предупреждава Кендрикс, че бунтовниците скоро ще нахлуят, но тя отказва да напусне без своите пациенти. Тя разказва, че нейният съпруг е бил убит пред очите й от бунтовницте, докато се опитва да я защити. След мистериозно обаждане до своя командир, лейтенатът се съгласява да евакуира и тези пациенти, които могат да ходят пеша, за да стигнат до уговрената точка на 12 километра от болницата. Свещеникът и две монахини настояват да останат с другите пациенти, които не могат да се евакуират.
     Бунтовниците нахлуват по-късно в болницата, а водачът им хваща кръста на врата на свещеника, разглежда го сърдито и въпреки молбите за милост един войник изважда сабя и я насочва към главата на свещеника. Всички заварени в болницата биват жестоко убити.

     При пристигането си на мястото, договорено с лейтенант Уолтърс лекарят Кендрик разбира, че само тя може да се качи на хеликоптера за евакуация, а останалите биват оставени в гората тъй като такава е била заповедта на военното командване. Прелитайки над болницата с хеликоптера двамата разбират, че краят на оставенте в гората хора е близо и ще бъде безмилостен, затова лейт. Уолтърс решава въпреки изричната забрана да се върне и да евакуира хората от гората. Тъй като хеликоптерът не е достатъчно голям да събере всички, в него се еувакуират само жените и децата, а лейтенатът заедно с Лена и нигерийските мъже тръгват пеша към Камерунската граница. През целия им път дотам те са преследвани от бунтовническите сили, което е необяснимо за лейтенатът докато той не разбира, че в групата с него е и синът на сваления президент и че бунтовниците искат да го убият, за да не бъде коронован като бъдещ крал на племето Ебо. Те стават свидетели на множество брутални убийства и изнасилвания, извършени от бунтовниците срещу цивилни в опожаряваните села. В едни от опитите за убийства се намесват Уолтърс и войниците и спасяват една жена от изнасилване, но не успяват да спасят друга, на която се отрязват гърдите, за да не може дори да кърми бебето си.

     Бунтовниците, които превъзхождат по численост и въоръжение американските части, все повече притискат обръча около тях и Уолтърс загубва няколко войници, но успява най-накра да докарат цивилните нигерийци до границата. Тогава американските военни самолети бомбардират приближващите се до границата бунтовници. Филмът свършва как нигерийците от племето Ибо приветсват новия си крал на племето и бъдещ президент на страната Артур, който ще донесе демокрация .
     "Плачът на Слънцето" е един пропаганден военен филм за излъскване на имиджа на американската армия. Развива се в Нигерия, но в него не се засягат основно религиозни и етнически конфликти, а те се използват само като политически фон. Нигерия е известна като страна на крещящите противорещия, мултиетническа, мултикултурна и мултирелигиозна. Демографският й модел се състои от три враждуващи племен: племето Хоса, най-многобройното и живеещо на север, с преобладавщо мюсюлманско изповедание, следвано от югозападното племе Йоруба и юго-източното племе Ибо. Последните две племена са с християнско мнозинство. С получаването на независомост от Британската корона през октомври 1960 до днес Нигерия страда от непрекъснати племенни и религиозни конфликти и гражданска война, която продължава три години между 1967 и 1970 г., причинила смъртта на над милион нигерийци.
     Йоруба и Хоса са в дългогодишен остър конфликт, което често води до кървави сблъсъци, а жертвите са сред последователите и на двете религии. Но причините за тези сблъсъци не са главно религиозни, а предимно заради политическите интереси на различни кланове и борбата им за власт, племенните отмъщения, бедността, недостатъчното развитие, корупцията и борбата за разпределяне на приходите от петрола, липсата на демокрация и гражданско управление и загубата на сигурност. Не на последно място значителна роля играе и разширяването на пропастта между привилегированите кланове и неравностойните такива.  Освен вътрешните причини има и външни фактори, които обуславят непрекъсната разправа между отделните кланове - Нигерия е страна, богата на нефт (4.5 млн. барела петрол на ден) и на минерали и така тя става сцена на международната конкуренция за контрол на подземните богатства, особено между Съединените щати и европейските страни и главно Великобритания. До такава степен, че бившият нигерийския президент Олусегун Обасанджо казва: "Петролът и газта ни ослепиха и ниотдалечиха от нашите ценности, те ни направиха още по-свирепи и жестоки." Трябва да се добави, че Shell BBC World Service Company е от най-старите компании с присъствие в делтата на Нигер, Нигерия, където са петролни кладенци. Нигерия е в листата на африканските страни, които изнасят нефт за САЩ, където на нигерийският петрол заема пета позиция по отношение на количеството от 1.5 милиона барела на ден. Вече е традиция големите чужди петролни компании да се намесват във вътрешната политика на страната и често играят на струните на религиозните и етническите противоречия чрез подкрепата на едно племе или на друго в името на запазване на своите интереси. Населението в Делта на Нигер живее в бедност въпреки наличието на петролни кладенци и затова искат от федералното правителство и от чуждите компании справедливо разпределение на приходите от петрол. Чест начин за протест е взривяването на петролни кладенци, нелегалното източване на петгрол и продажбата му на черно. Отвличането на служители на чуждите компании и въобще чужденци е позната практика. А относно военните преврати в Нигерия те са периодични, ръководени от военни, принадлежащи към различни племена и религии. Има преврати, извършени от военни от племето хоса на мюсюлманите срещу висши служители или ръководители на племето йоруба, или християнски Ибо и обратното също е вярно. А понякога ръководителите на един преврат го извършват срещу други офицери от същото племе или религия, както се случи през август 1985 г., когато ген. Ибрахим бабангида свали Мохамед Бухари, и двамата от племето Хоса. През 1993 г., Бабангида отказва да признае изборните резултати, спечелени от политическия лидер и бизнесмен Масуд Абиола, мюсюлманин, но племето Йоруба.
     Първият преврат в страната е извършен в средата на януари 1966 г. от група офицери от племето Ебо (християнско мнозинство) срещу правителството на Бениамин Азикуи (от същото племе), който водеше страната към независимост. 6 месеца след това е убит, на негово място встъпва в длъжност Якубу Гон (Християнин от племето хоса). Най-последният неуспешен опит за преврат е на 21-ви декември, 1997 година, извършен от група офицери, принадлежащи към племето Йоруба. През периода от 1966 г. до 1997 г. Включително извършителите на преврати стават жертви на други преврати и т.н.Убивани са също и много лидери мюсюлмани като министър-председателя Абу Бакр Блу и политическия лидер Ахмед Блоа.

     Искам да кажа, че не може да се хвърли вината за политическите и етнически размирици в Нигерия единствено върху едно отделно племе или неговата религиозна принадлежност и да се оневинят останалите племена и религии. Имайки предвид, че политическия и военен елит независимо от тяхната религиозна и етническа принадлежност обличат тези конфрликти в религиозна форма, зада привличат повече последователи, но в действителност те са в конфликт за власт и пари. Всички те носят еднаква отговорност за трагедиите и кланетата в тази богата страна. А кланетата, извършвани преди или доден днешен се извършат от християнски И мюсюлмански въоръжени милиции, а жертвите са последователите на двете религии, а не на една религия, както е показано във филма.

     Създателите на лентата не изразяват адекватна политическа позиция, балансирана и обективна, първо като изваждат на преден план религиозния фактор като единствена причина (мюсюлмани убиват свещеници), а второ селективно хвърлят отговорността върху мюсюлманските въоръжени милиции и те са представени като безмилостни агресори, извършващи клане срещу невинни християни. Картината се засилва и чрез специалното аранжиране на кадри, изобразяващи нечовешка жестокост. Зрителите не забелязват присъствие на християнски военни милиции, нито жертви от последователите на ислямската религия. Въпросът е защо извършителите на преврата трябва да са мюсюлмани, а не от християнската Ибо или йоруба, например?
     Филмът е реализиран скоро след 11 септември и позицията на филмовите творци респондира идеално с шовинисткото настроение на Запада и на САЩ, който показва мюсюлманите само като агресори и никога като жертви. Те стават вечните заподозрени за конфликтите особено в мултирелигиозните райони в света като Косово, Кашмир, Чечения, а ролята на исляма се подчертава като ключов фактор за задействане на спорове, а политическите и икономически фактори се пренебрегват. Във филма също така се избягва дори и намека за намеса на чужди сили във вътрешните работи в Нигерия и съюзяването им с някои от местните сили в играта за петрол, за да не би зрителят да направи връзка между събитията от филма, показан на 7 март 2003 г. в залите на САЩ и ръководената от САЩ война в Ирак, която започна на 20 март 2003 г., където контрола над иракски петрол в една от основните, но непризнати причини.
     Продукцията преиначава историческите факти, че САЩ не искат да се намесват във вътрешните работи на други страни, а когато трябва да се направи, то е от чисто хуманини съображения. Произведението завършва със следното изречение: "За да спечели злото е достатъчно добрите хора да стоят настрани". Чрез този апел обаче се призовава недвусмислено за намесата на САЩ навсякъде по света за разпространение на свободата и демокрацията и мира.  Но в действителност САЩ не се нуждаят от такива закъснели съвети и десетките американски военни интервенции и подкрепяни преврати повече от век в Централна Америка, Африка и Азия го доказва. Исторически известно е, че Голямото зло, олицетворявано от тирани и диктатори по света (Пиночет в Чили, Пахлави в Иран, Саддам в Ирак) нямаше да успеят да просъществуват без подкрепата на ЦРУ и на американската армия. По-морално би било филмът да изкаже следния апел: „За да победи доброто, добрите мъже от ЦРУ да стоят настрана.”
      Ако се абстрахираме от всичко това, а то не е никак малко, остава да се насладим на играта на прелестната Моника Белучи и чаровния Брус Уилис.


Забележка: Лентата се предлга в т.нар. "Патриотичен пакет" (Patriot pack) заедно с филми като Блек Хоук Даун, Патриотът и Глори.

Войната е опиат;

Режисьор : Катрин Бигълоу

Сценарист : Катрин Бигълоу, Марк Боул
Продуцент : Катрин Биглоу
В ролите : Джереми Ренър, Антъни Макий, Ралф Файнс, Гай Пиърс, Дейвид Морс

     Изненадващо за повечето любители на киното филмът "Войната е опиат" (The hurt locker) срази дори филма "Аватар" по получени награди. Дали е случайно, че на такъв ден като 8 март за първи път жена получи наградата Оскар за режисура? И дали е случайност, че тя е бивша съпруга на Джеймс Камерън, режисьорът на "Аватар"?

     Грабвайки 6 награди от 9 номинации филмът на Катрин Бигълоу се нареди на първо място в класацията. Въпреки разразилия се около него скандал, а именно че сержант от американската армия заведе дело срещу създателите на  филма. Това, което ми прави впечатление е не факта, че някой протестира за авторство на историята, а част от изявлението, с което компанията, произвела филма излиза в отговор на това дело: "Не се съмняваме, че старши сержант Сарвър е служил на страната си с чест и всеотдайност, рискувайки живота си за висшето добро, но ние разпространяваме филма, основаващ се на измислена история, написана от сценариста Марк Боъл."
     Забележително е как в продължение на години американските кинопроизводители успяват да внушат на зрителите си, че всичко, което американските герои извършват на екрана е в името на доброто. Дори след като Тони Блеър и Гордън Браун бяха изслушвани пред специално създанена комисия за разследване на Войната в Ирак и след обявяването на тази война за незаконна по междунродните норми, както твърди и холандска комисия в Хага.  Не беше нужно да се сформира такава комисия, за да се разбере, че иракчаните станаха жертва на чужди интереси, добре завоалирани с идеите за демокрация, равенство и по-добро бъдеще, а техните вътрешни проблеми и международна изолация бяха използвани като повод и като основание за сравнително позитивното приемане на нахлуването на американските войски. В този смисъл част произведените филмите на военна тематика имат за цел един вид кръвопускане, освобождаване на напрежението в обществото, предизвикано от двуполюсното отношение към воините, в които участват САЩ и НАТО.
      Но пък с тази война се "разнообрази" и в буквалния, и в преносния смисъл сюжетът на много филми в киното, както се вижда и от "Аватар" и от "Войната е опиат". И двамата бивши съпрузи са силно привлечени от случващото се в Ирак поне доколкото в "Аватар" на`авите могат да бъдат сравнени както с палестинците, така и с иракчаните, които разполагат с много ценно природно богатство и имат своя самобитна култура, през която пречупват знанието си за света. Положителното е, че се прави опит да се вникне в същността на войната и това как тя влияе на хората, как променя тяхната психика и предопределя бъдещите им действия. Лошото обаче е, че изключително рядко във филмите на тема "войни в Близкия Изток" централно място заема съдбата на близкоизточния човек. А той е основното действащо лице в реалния живот и носи основните последствия от войните. За този дисбаланс ще има отделна публикация.

     "Войната е опиат" макар и с малък бюджет предлага добра оператрска и режисьорска работа. Липсва прекаленото героизиране, характерно за много американски филми. Има стремеж образът на главното действащо лице да бъде значително реален, човешки. Самото действие се развива динамично без да доскучава. Актьорската игра също е много добра.

     Само че ясно изразеното послание е много по-трудно за възприемане отколкото завоалираното такова. По каква причина? Защото войната все още е факт в живота на много хора и в САЩ, и в Европа, и в Близкия Изток и нейното напомняне предизвиква неприятни чувства. Затова и "Аватар" имаше такива приходи, за разлика от спечелилия номинациите филм на Бигълоу.

Жените да си стоят вкъщи

С такава теза се оказва, че излизат голяма част от представителите на силния пол. Но не тези от Близкия Изток както обикновено се мисли, а навсякъде по света. Според проучване на Ройтерс. В него са включени анкетирани от всички контитенти. Резултатите сочат, че всеки 4-ти мъж смята така. В най-голям процент хората от Индия, Турция, Япония, Китай, Русия, Унгария и Южна Корея твърдят, че жените не трябва да работят. Това, че често се налага да съвместяват кариера и семейство се оказва непосилно за много жени. Което се доказва от все повече нарасналото търсене на работа на непълен работен ден. Едновременно с това се увеличава и броят на жените, избрали да бъдат домакини.

      Намирам тези факти за много важни с оглед на темите, които дискутираме тук. А именно образът на мюсюлманката, която не работи като на жената, която е безполезна, смачкана и скучна. Много често тя просто НЕ иска да работи. За нея семейството е от първостепенно значение освен това да се грижи за външния си вид и дома си. Разбира се на нея не й се налага да работи ако не иска защото обществото така е устроено, че мъжът е ДЛЪЖЕН да осигурява всичко на семейството си. В този смисъл си спомням какво ми каза веднъж един познат от Сирия - жал ми е за сирийските мъже. :-)
     И както се казва в статията:
"Така че, в крайна сметка се оказва, че феминизмът вече не е на мода. Все повече жени избират вместо да се надпреварват с мъжете, просто да се наслаждават на женствеността си. Без да се чувстват виновни от това. Защото времената се менят, нравите - също.

А по всичко личи, че сега настъпва епохата на самоуверените, хедонистично настроени жени, които са наясно какво искат и какви са пътищата за постигането му."

Честит 8 март на всички жени - майки, съпруги, приятелки, колежки, съседки.